Томаш почти си отдъхна с облекчение. Пред него най-сетне стоеше Тензин Табтен, подателят на тайнствената картичка, която беше намерил в дома на професор Сиза. Може би това беше човекът, който можеше да му даде търсените отговори, да разбули тайните на неговото дирене или кой знае, да прибави нови загадки към безбройните мистерии, които го терзаеха.
— Аз съм Томаш Нороня, професор по история в Нов лисабонски университет. — Кимна към Ариана. — Това е Ариана Пахраван, ядрен физик от Министерството на науката в Техеран. — Наведе глава. — Много съм ви благодарен, че ни приехте. Доста път извървяхме, докато стигнем дотук.
Монахът сви устни.
— Дошли сте, за да ви просветя?
— Мм… в известен смисъл, да.
— Ще бъда добър лекар за болните и страдащите. Ще поведа по правилния път тези, които са се заблудили. Ще бъда ярка светлина за тези, които чезнат в тъмна нощ, и ще сторя така, че бедните и неоправданите да открият скрити съкровища — напевно изрече той. — Така казва
— За нас е удоволствие, че сме тук.
Тензин посочи към Томаш.
— Казахте, че сте от Лисабон?
— Да.
— Португалец ли сте?
— Да.
— Хм — прошепна той. — Португалците са първите, дошли от Запада в сърцето на Тибет.
— Моля? — учуди се Томаш.
— Двама йезуитски свещеници — каза Тензин, — отец Андраде и отец Маркеш, чули за съществуването на някаква християнска секта в далечна долина в Тибет. Преоблекли се като индуски поклонници, прекосили Индия и пристигнали в Цапаранг, крепост, издигната в царство Гуге, в долината Гаруда. Построили църква и установили първия контакт между Запада и Тибет.
— Кога е станало това?
— През 1624 г. — Поклони се. — Добре дошъл, португалски поклоннико. Щом не идваш, преоблечен като индус, каква църква ни носиш този път?
Томаш се усмихна.
— Не ви нося никаква църква. Само въпроси.
— Пътя ли търсиш?
— Търся пътя на един човек, наречен Аугущо Сиза.
Тензин добродушно се усмихна при споменаването на името.
— Йезуита.
— Не, не — каза Томаш, поклащайки глава. — Той не беше йезуит. Дори не беше религиозен. Беше професор по физика в Университета в Коимбра.
— Аз го наричах Йезуита — каза Тензин, сякаш не беше чул, че го поправят. Засмя се. — Разбира се, на него не му харесваше. Но аз не го правех, за да го обидя. Наричах го Йезуит в чест на неговите предшественици, които преди четиристотин години пристигнали в царство Гуге. А и това беше начин да се пошегувам с нашата обща работа.
— Каква работа?
— Не мога да ви кажа.
— Защо?
— Защото се споразумяхме той да направи съобщението.
Томаш и Ариана се спогледаха. Историкът си пое дълбоко дъх и погледна стария тибетец.
— Имам лоша новина — каза. — Опасявам се, че професор Аугущо Сиза се е споминал.
Тензин остана неподвижен.
— Беше добър приятел — въздъхна той, сякаш информацията не го изненадваше. — Пожелавам му щастие в новия му живот.
— Нов живот ли?
— Навярно ще се прероди в Лама. Ще бъде добър и мъдър човек, уважаван от всички, които го познават. — Оправи пурпурното наметало, което го покриваше. — Много от нас са преследвани от
— И каква е тази съдба?