Божията формула

— Не знаех. — И така, моят преподавател, като професор по физика в Колумбийския университет, работеше по същия проект. Когато се запознахме, той беше толкова впечатлен от способностите ми, че реши да ме препоръча на своя ментор, много известен човек.

— Кой? — попита Томаш.

— Алберт Айнщайн — каза бавно Тензин, убеден, че никой нямаше да остане равнодушен при споменаването на това име. — Айнщайн работеше тогава в Института за авангардни изследвания в Принстън и беше голям почитател на някои аспекти от източната култура като конфуцианството например. Беше 1950 година. Това беше много мрачно време за Тибет. Пекин съобщи още през януари, че смята да освободи страната ни, и веднага китайските военни сили нахлуха в района на Кхам, стигайки до река Яндзъ. Това беше началото на края на нашата независимост. Симпатизирайки на тибетската кауза, Айнщайн ме прие с отворени обятия. Бях много млад, разбира се, само на двадесет години, и новият ми учител реши да ме остави да работя с друг стажант, едно момче, което беше само година по-голямо от мен. — Бодхисатва изви белите си вежди. — Предполагам, че се досещате за кого става въпрос.

— Професор Сиза.

— По онова време не беше професор. Беше само Аугущо. Веднага си допаднахме взаимно и понеже знаех историята за първите европейски пътешественици в Тибет, португалски йезуити, веднага лепнах на новия си приятел прякора Йезуита. — Разсмя се доволно, почти като дете. — О, ако можехте да видите как се сърдеше само! Върна си го, като ме нарече „плешив монах“, но това не беше проблем за мен, понеже наистина съм бил монах в „Ронгбук“, нали?

— И какво правехте двамата?

— А, много неща. — Пак се разсмя. — Най-вече щуротии и лудории. Вижте, един път изрисувахме малко мустаче като на Хитлер на портрета на Махатма Ганди, който Айнщайн държеше на първия етаж в дома си, на Мерсер Стрийт. Ай! Старецът така побесня, че косата му се изправи. Само да го бяхте видели…

— Ама вие двамата не работехте ли?

— Разбира се, че работехме. По онова време Айнщайн работеше върху нещо много сложно и амбициозно. Искаше да разработи Единна теория, теория, която да сведе до една–единствена формула обяснението на гравитацията и електромагнетизма. Беше нещо като Теория на Вселената.

— Да, знам за това — каза Томаш. — Айнщайн е посветил последните дни от живота си на този проект.

— И ни увлече в тази работа. Накара мен и Аугущо да пробваме различни формули. Работихме цяла година върху това, но един ден през 1951 г. Айнщайн ни извика в кабинета и ни изхвърли от проекта.

— И защо?

— Имаше нещо друго за нас. Една или две седмици преди това, не знам точно кога, Айнщайн посрещнал в дома си много важен и високопоставен гост — министър-председателя на Израел. По време на разговора министър-председателят го поставил пред изключително важно предизвикателство. Отначало Айнщайн се възпротивил на идеята да отговори на предизвикателството, но само дни по-късно беше обзет от ентусиазъм и реши да работи заедно с нас. Махна ни от проекта за Теорията на всичко и ни въведе в новия проект, който беше изключително секретен.

Томаш и Ариана се наведоха напред, нетърпеливи да разберат за какво става въпрос.

— Какъв… какъв проект беше този?

— Айнщайн го нарече с кодово име — разкри им Тензин. — Нарече го Божията формула.

В стаята настъпи тишина.

— В какво се състоеше този проект? — попита Ариана, обаждайки се за първи път.

Бодхисатва се размърда на възглавницата, сложи ръка на кръста, сви се и лицето му се изкриви от болка. Огледа се в тъмното помещение, осветено само от свещите от лой от як и от жълтия пламък на печката, и си пое дълбоко дъх.

— Не се ли изморихте да стоите тук затворени?

Двамата посетители бяха на ръба на търпението. Жадуваха да чуят отговора и да разбулят тайната, задушаваха се от терзаещото ги очакване. Бяха стигнали до най-важния момент от диренето, пред тях седеше човекът, който явно разполагаше с всички отговори, разговорът беше стигнал до възловия момент, до преломния миг. А какво правеше Тензин? Оплакваше се, че стоял дълго време затворен в стаичката.

— В какво се състоеше проектът? — настоя Ариана припряно и напрегнато. Бодхисатва направи спокоен жест.

— Планината си е планина и пътят — все същият, както винаги — напевно изрече той, полагайки длан на гърдите си. — Само сърцето ми вече не е същото.

Настъпи неловка тишина.

— Какво означава това?

— Тази тъмна стая си е същата тъмна стая и истината си е същата, както винаги. Но сърцето ми се измори да е тук. — Направи властно движение към вратата. — Да излезем навън.

— Къде?

— На светло — каза Тензин. — Ще ви просветля за пътя на светъл път.

XXXIII