Божията формула

— Роден съм през 1930 година в Лхаса, в благородно семейство. Първото ми име беше Дхарджей Долма, което означава Напредък с богинята Долма. Родителите ми ме кръстили така, защото вярвали, че пътят на Тибет е развитието и че е нужно да си в крак с промените, да не ги изпускаш от очи. Когато бях на четири години, ме изпратиха в манастира „Ронгбук“, в подножието на Джомолунгма, Богинята майка на Вселената. — Погледна Томаш. — Вие наричате върха Еверест. — Отново зае предишната поза. — Станах дълбоко религиозен след контакта ми с монасите от „Ронгбук“. На шест години започнаха да ме наричат Тензин Табтен, „Защитникът на Дхарма“, който следва пътя на Буда. По онова време Тибет се отваряше към Запада, което радваше моето семейство. Когато станах на десет, през 1940 г., родителите ми ме извикаха в Лхаса, за да присъствам на церемонията за интронизацията на четиринадесетия Далай Лама, Тензин Гяцо, който още ни води и който ме вдъхнови за новото ми име. Веднага след това бях изпратен в английско училище в Дарджилинг, както беше прието сред семействата от висшето общество в Тибет.

— Учили сте в английско училище?

Бодхисатва поклати утвърдително глава.

— Години наред, приятелю.

— Значи оттам идва британският ви акцент. Сигурно ви се е сторило доста различно…

— Много различно — потвърди Тензин. — Дисциплината е друга, порядките също. Но най-голямата разлика е в методологията. Когато трябва да се анализира нещо, между нас сякаш има цяла вселена. Открих, че вие, хората от Запада, обичате да разделяте един проблем на други, по-малки, обичате да разделяте и да отделяте, за да тълкувате по-добре. Този метод си има своите преимущества, безспорно, но има и един ужасен недостатък.

— Какъв?

— Създава впечатлението, че действителността е фрагментирана. Ето, това открих в Дарджилинг от вашите учители. За вас математиката е едно, химията — друго, физиката — трето, английският, спортът, философията, ботаниката — съвсем друго. Според вашия начин на мислене всички неща са разделени. — Поклати глава. — Това е илюзия, разбира се. Естеството на нещата е в шунята, Великата пустота, а така също в Дхармакая, Същността на мирозданието. Дхармакая се намира във всичките материални неща на Вселената и се отразява в човешкия мозък като бодхи, просветлената мъдрост. Аватамсака сутра, основен текст за махаяна будизма, се основава на идеята, че Дхармакая е във всичко. Всички неща и всички събития са свързани, съединени от невидими нишки. Нещо повече, всички неща и всички събития са израз на едно и също единство. — Пауза. — Всичко е едно.

— Значи сте се сблъскали с два абсолютно различни свята.

— Абсолютно различни — съгласи се бодхисатва. — Единият, който раздробява всичко на късчета, и другият, който обединява всичко.

— Не сте се чувствали добре в Дарджилинг, така ли?

— Напротив. Западната мисъл беше откритие за мен. Аз, който преди плачех, че съм далече от Тибет, прегърнах новия начин на мислене. Освен всичко получих отлични оценки по два предмета — математика и физика. Станах най-добрият ученик в английското училище, по-добър от който и да било англичанин или индиец.

— Докога останахте в Дарджилинг?

— Докато навърших седемнадесет години.

— Тогава ли се завърнахте в Тибет?

— Да. През 1947 г., точно в годината, в която британците напуснаха Индия, аз се върнах в Лхаса. Вече носех вратовръзка и ми беше много трудно да свикна с живота в Тибет. Родината, която преди ми се струваше по-уютна от майчина утроба, ми изглеждаше изостанала, неугледна и провинциална. Единственото нещо, което ме увличаше, беше мистиката, интелектуалната левитация, будисткият дух, търсещ същината на истината. — Настани се по-удобно на гигантската възглавница. — Две години след като се бях завърнал в Тибет, в Китай се случи нещо, което щеше да засегне дълбоко живота ни. Комунистите взеха властта в Пекин. Тибетското правителство прогони всички китайци от страната, но родителите ми бяха по-далновидни. Бяха информирани люде и знаеха за намеренията на Мао Дзедун по отношение на Тибет. Затова решиха отново да ме пратят в Индия. Но Индия вече не беше същата. Благодарение на бившите си учители в Дарджилинг, които знаеха колко добре се справям с математиката и физиката, бях препоръчан за стажант в Колумбийския университет в Ню Йорк.

— Заминали сте от Лхаса за Ню Йорк?

— Представете си — усмихна се Тензин. — От Забранения град до Голямата ябълка, от Потала до Емпайър Стейт Билдинг. Засмя се. — Беше шок. В един момент се разхождах по „Баркхор“, а в следващия вече се намирах насред „Таймс Скуеър“.

— Как ви се стори Колумбийският университет?

— Задържах се там кратко време. Само шест месеца.

— Толкова малко?

— Да. Един от моите преподаватели беше ангажиран с проекта „Манхатън“, военна програма, която беше събрала най-големите физици на Запада за създаването на първата атомна бомба. Всъщност проектът се казваше „Манхатън“ точно защото е бил започнат в Колумбийския университет в Манхатън.