Божията формула

Измъкнаха се от този район, лутайки се из прашните улици на Лхаса, осветени само от фаровете на джипа и редките стълбове на уличните лампи. Томаш непрекъснато се обръщаше назад. Струваше му се, че всичко е спокойно, нямаше преследвачи. Направи му впечатление товарът на джипа — виждаха се туби с бензин, два бидона с вода и голяма кутия, явно с храна. Всичко показваше, че бягството е било внимателно планирано.

Джипът внезапно отби надясно и се отправи на запад, по посока на летището. Явно се отдалечаваха от центъра на града.

— Къде отиваме? — попита той.

— Преди всичко трябва да излезем от града. Прекалено опасно е да оставаме тук.

— Чакайте — възкликна той. — Първо трябва да отидем до хотела, за да си прибера нещата.

Ариана го изгледа смаяно.

— Томаш, да не сте полудели? Веднага щом разберат, че сме изчезнали, ще се запътят натам. — Тя отново се съсредоточи в пътя. — Освен това, плащаме на човек от персонала на рецепцията, за да ни информира къде ходите. Дори и не помисляйте да се връщате в хотела.

— Но къде отиваме?

Ариана натисна рязко спирачката и джипът изсвири, отбивайки на банкета край пътя до една бензиностанция на „Петрочайна“. Шофьорката остави фаровете да светят и дръпна ръчната спирачка, преди да погледне спътника си.

— Кажете ми вие, Томаш.

— Но как мога да ви кажа? Вие сте запланували това бягство, не аз. Иранката въздъхна.

— Томаш, това бягство няма да ни доведе доникъде, ако не сме последователни.

— Какво искате да кажете с това?

— Искам да кажа, че не е достатъчно да избягаме. Където и да отидем, те ще ни намерят. Днес, утре, следващата седмица, след месец или година, няма значение. Ще ни хванат, разбирате ли?

— И тогава? Какво предлагате?

— Предлагам да им докажем, че нямат основания да ни преследват.

— А как ще им докажем това?

— Вчера ми дадохте една идея — каза тя и карамелените й очи заблестяха в тъмнината. — Вие казахте, че ръкописът на Айнщайн няма нищо общо с ядрените оръжия.

— Да.

— Така ли е наистина?

— Убеден съм. Но вие нали четохте ръкописа? Какво се казва в него?

Ариана поклати глава.

— Знаете ли, това е много странен текст. Така и не разбрахме какво всъщност се казва в него. Но по отношение на голямата експлозия Айнщайн е напълно ясен. Той е написал see sign, a после шифрирал формулата в шест букви, разделени на две групи, с удивителен знак в началото. Буквите са толкова малко, че ги запомних, ето, вижте. — Съсредоточи се. — Lya ovqo — изрецитира тя. — Не мисля, че толкова важна формула би могла да бъде толкова кратка, нали? Затова решихме, че става въпрос за шифров ключ, който дава достъп до втора част на ръкописа.

— Хм… да, разбирам.

— Но въпреки това — настоя Ариана — вие смятате, че не става въпрос за формула за атомна бомба?

— Вижте, не съм сигурен — каза той предпазливо. — Така мисля.

— Тогава ни остава само едно.

— Какво?

— Трябва да го докажем.

— Моля?

— Трябва да им докажем, че ръкописът не съдържа тайната за лесното производство на атомна бомба. Ето, това търсят те, нали? Ако им докажем, че това дирене е безсмислено, те ще ни оставят на мира.

— Разбирам.

В джипа настъпи напрегната тишина.

— Е, и? — попита Ариана.

Томаш въздъхна.

— Да се залавяме тогава.

— Възможно ли е да се докаже подобно нещо?

— Не знам. Но можем да опитаме.

— Много добре — одобри тя. — В такъв случай какво предлагате?

— Ще заминем.

— Къде?

Томаш отвори жабката на джипа и извади карта на Тибет. Отвори картата, разучава я няколко секунди и заби пръст в една точка, която се намираше на двеста километра западно от Лхаса.

— Шигаце.

Слънцето изгря далеч зад тях. Първият лъч озари обсипаното със звезди небе и миг по-късно зад тъмния хоризонт бликна кристалночистата светлина на зората.

Утрото откри пред тях чудно хубав пейзаж, който ги остави без дъх: стръмни и голи планини с покрити със сняг върхове, между които се откриваха живописни долини, навяващи мир и покой. Виждаха се стада овце, които пасяха кротко; мяркаше се някой номад; як, натоварен с продоволствия; каруца, която се влачеше в бавния ритъм на полския живот, както и трактори, макар че природата тук все още дишаше с пълни гърди, следвайки своя хилядолетен път.

Томаш се чувстваше изморен, но беше прекалено неспокоен и възбуден, за да се отпусне и да заспи. Обидата и недоверието към Ариана продължаваха да разяждат душата му. След дълго мълчание реши, че не може да продължава така. Трябваше да изясни съмненията си.

— Каква е гаранцията, че не играете някаква двойна игра?

Ариана, дотогава съсредоточена в пътя, изви вежди над красивите си медени очи.

— Моля?

— Как да съм сигурен, че няма да ме подведете отново? Добър театър ми изиграхте там, в Техеран…

Иранката намали скоростта и го погледна в очите.

— Мислите, че ви лъжа?

— Ами… нали вече ме излъгахте веднъж? Как да съм сигурен, че няма да ме изиграете отново? Откъде да знам дали това не е поредната инсценировка, скроена съвместно с… с полковник Дракула, или как му викаха там?

Ариана прехвърли вниманието си върху пътя.