Божията формула

— Да. Точно Третата благородна истина установява, че е възможно да прекъснем веригата на страданието, възможно е да се освободим от кармата и да стигнем до състояние на пълно освобождение, на просветление, на пробуждане. Нирвана. Тук изчезва илюзията за индивидуалност и се ражда убеждението, че всичко е едно цяло и че ние сме част от него. — Въздъхна. — Четвъртата благородна истина е осемстепенният свещен път, призван да премахне болката, да ни слее с цялото и издигне до нирвана. Това е пътят, по който се превръщаш в Буда.

— И какъв е този път? — поиска да узнае Томаш.

Жинпа притвори очи, сякаш отново потъваше в медитация.

— Пътят за Шигаце — отрони той.

— Шигаце ли?

— В Шигаце има малък хотел. Отидете там и кажете, че искате бодхисатва Тензин Табтен да ви покаже пътя.

Томаш замръзна за миг, поразен от начина, по който монахът беше сменил темата на разговора, връщайки се към първоначалния въпрос. Но веднага се съвзе, извади бележник и бързо записа инструкциите.

— Тензин… да ми покаже… пътя — повтори той.

— Не пишете. — Жинпа докосна приведената му глава. — Запомнете го.

Посетителят се сконфузи за момент, но покорно откъсна листчето от тефтера, смачка го и го хвърли в кошчето.

— Хм — промърмори той, опитвайки се да запомни подробностите. — Шигаце, казвате?

— Да.

— И какво да направя там?

— Отидете в хотела.

— Какъв хотел?

— „Ганг Джиял Уци“.

— Моля?

— „Ганг Джиял Уци“. Но европейците го наричат другояче.

— Как?

— Хотел „Орчард“.

Слезе по безкрайните стъпала на стръмни сумрачни стълбища, зейнали като зловещи кладенци, премина през големия салон, където се намираше тронът на шестия Далай Лама, и без да обръща внимание на прочутите статуи и параклиси, бързо напусна Потала.

Томаш беше човек с мисия. Беше запомнил мястото на срещата с тибетеца, който би могъл да хвърли светлина върху изчезването на професор Сиза и тайната на стария ръкопис на Айнщайн. Имаше усещането, че е на ръба да разреши загадката, и едва сдържаше възбудата си. Спусна се стремително по пътя до Бейдзин Гуйлам, впил поглед в земята и зареял мисли към новите възможности, които се откриваха пред него, абсолютно откъснат от света около него.

Не забеляза черния бус, който мина покрай тротоара, нито двамата мъже, които изскочиха и се отправиха към него с неясни намерения.

Рязко дръпване го върна в действителността.

— Какво, по дяволите…

Някой изви грубо ръката му и Томаш изкрещя от болка.

— Влезте тук — заповяда му непознат глас на английски, със силен и странен акцент.

Зашеметен, без да осъзнава напълно какво се случва, той видя как вратата на буса се отвори и миг по-късно и влетя вътре.

— Пуснете ме! Какво е това? Пуснете ме!

Удариха го по тила и пред очите му притъмня. Следващото, което видя, беше собствения си нос, сплескан на задната седалка на автомобила, усети подрусването и шума на мотора, който работеше на пълна скорост, и осъзна, че се намира в бус, отвлечен от непознати.

— Е? — попита го някакъв глас. — Успокоихте ли се?

Проснат по лице на седалката, с ръце, извити назад и стегнати в белезници, Томаш извърна глава и видя мъж с черни мустаци, който се усмихваше едва забележимо. Чертите и леко мургавата кожа подсказваха, че е роден в Близкия изток.

— Накъде ме водите?

Усмивката не слизаше от лицето на мъжа.

— Спокойно. Сега ще разберете.

— Кой сте вие?

Непознатият се наведе към Томаш.

— Не си ли спомняте?

Историкът се вгледа в лицето му, но никакъв спомен не трепна у него.

— Не.

Мъжът се разсмя.

— Естествено — възкликна той. — Когато разговаряхме, вие бяхте с вързани очи. Не си ли спомняте поне гласа ми?

Томаш отвори очи. Нямаше никакво съмнение, разбра с ужас. Непознатият беше иранец. И определено не беше от „добрите“.

— Не.

— Казвам се Салман Каземи и съм полковник от ВЕВАК, Министерството на разузнаването и националната сигурност на Ислямска република Иран — представи се той. — Ние с вас проведохме доста оживен разговор в затвора „Евин“. Спомняте ли си?

Томаш си спомняше. Беше човекът от тайната полиция, който го беше удрял по време на разпита и беше изгасил цигарата си във врата му.

— Какво правите тук?

— Дойдох да ви издиря.

— Какво искате от мен?

Каземи отвори едрите си ръце.

— Все едно и също.

— Не ми казвайте, че сте тук, за да ме питате какво съм правил в Министерството на науката онази нощ.

Полковникът се разсмя.

— Ние разбрахме това преди доста време, драги ми професоре. Изглежда, ни мислите за глупаци.

— Тогава какво искате да знаете?

— Същото, вече ви казах.

— Какво?

— Искаме да знаем тайната на ръкописа на Айнщайн.

Превъзмогвайки страха си, Томаш каза с пресилено пренебрежение:

— Вие не разполагате с нужния интелектуален капацитет, за да разберете тайната. Онова, което документът съдържа, надхвърля знанията ви.

Каземи отново се усмихна.

— Може и да сте прав — допусна той. — Но сред нас има един човек, който би могъл да го разбере.

— Сред вас? Съмнявам се.