— Да. Точно Третата благородна истина установява, че е възможно да прекъснем веригата на страданието, възможно е да се освободим от кармата и да стигнем до състояние на пълно освобождение, на просветление, на пробуждане. Нирвана. Тук изчезва илюзията за индивидуалност и се ражда убеждението, че всичко е едно цяло и че ние сме част от него. — Въздъхна. — Четвъртата благородна истина е осемстепенният свещен път, призван да премахне болката, да ни слее с цялото и издигне до нирвана. Това е пътят, по който се превръщаш в Буда.
— И какъв е този път? — поиска да узнае Томаш.
Жинпа притвори очи, сякаш отново потъваше в медитация.
— Пътят за Шигаце — отрони той.
— Шигаце ли?
— В Шигаце има малък хотел. Отидете там и кажете, че искате
Томаш замръзна за миг, поразен от начина, по който монахът беше сменил темата на разговора, връщайки се към първоначалния въпрос. Но веднага се съвзе, извади бележник и бързо записа инструкциите.
— Тензин… да ми покаже… пътя — повтори той.
— Не пишете. — Жинпа докосна приведената му глава. — Запомнете го.
Посетителят се сконфузи за момент, но покорно откъсна листчето от тефтера, смачка го и го хвърли в кошчето.
— Хм — промърмори той, опитвайки се да запомни подробностите. — Шигаце, казвате?
— Да.
— И какво да направя там?
— Отидете в хотела.
— Какъв хотел?
— „Ганг Джиял Уци“.
— Моля?
— „Ганг Джиял Уци“. Но европейците го наричат другояче.
— Как?
— Хотел „Орчард“.
Слезе по безкрайните стъпала на стръмни сумрачни стълбища, зейнали като зловещи кладенци, премина през големия салон, където се намираше тронът на шестия Далай Лама, и без да обръща внимание на прочутите статуи и параклиси, бързо напусна Потала.
Томаш беше човек с мисия. Беше запомнил мястото на срещата с тибетеца, който би могъл да хвърли светлина върху изчезването на професор Сиза и тайната на стария ръкопис на Айнщайн. Имаше усещането, че е на ръба да разреши загадката, и едва сдържаше възбудата си. Спусна се стремително по пътя до Бейдзин Гуйлам, впил поглед в земята и зареял мисли към новите възможности, които се откриваха пред него, абсолютно откъснат от света около него.
Не забеляза черния бус, който мина покрай тротоара, нито двамата мъже, които изскочиха и се отправиха към него с неясни намерения.
Рязко дръпване го върна в действителността.
— Какво, по дяволите…
Някой изви грубо ръката му и Томаш изкрещя от болка.
— Влезте тук — заповяда му непознат глас на английски, със силен и странен акцент.
Зашеметен, без да осъзнава напълно какво се случва, той видя как вратата на буса се отвори и миг по-късно и влетя вътре.
— Пуснете ме! Какво е това? Пуснете ме!
Удариха го по тила и пред очите му притъмня. Следващото, което видя, беше собствения си нос, сплескан на задната седалка на автомобила, усети подрусването и шума на мотора, който работеше на пълна скорост, и осъзна, че се намира в бус, отвлечен от непознати.
— Е? — попита го някакъв глас. — Успокоихте ли се?
Проснат по лице на седалката, с ръце, извити назад и стегнати в белезници, Томаш извърна глава и видя мъж с черни мустаци, който се усмихваше едва забележимо. Чертите и леко мургавата кожа подсказваха, че е роден в Близкия изток.
— Накъде ме водите?
Усмивката не слизаше от лицето на мъжа.
— Спокойно. Сега ще разберете.
— Кой сте вие?
Непознатият се наведе към Томаш.
— Не си ли спомняте?
Историкът се вгледа в лицето му, но никакъв спомен не трепна у него.
— Не.
Мъжът се разсмя.
— Естествено — възкликна той. — Когато разговаряхме, вие бяхте с вързани очи. Не си ли спомняте поне гласа ми?
Томаш отвори очи. Нямаше никакво съмнение, разбра с ужас. Непознатият беше иранец. И определено не беше от „добрите“.
— Не.
— Казвам се Салман Каземи и съм полковник от ВЕВАК, Министерството на разузнаването и националната сигурност на Ислямска република Иран — представи се той. — Ние с вас проведохме доста оживен разговор в затвора „Евин“. Спомняте ли си?
Томаш си спомняше. Беше човекът от тайната полиция, който го беше удрял по време на разпита и беше изгасил цигарата си във врата му.
— Какво правите тук?
— Дойдох да ви издиря.
— Какво искате от мен?
Каземи отвори едрите си ръце.
— Все едно и също.
— Не ми казвайте, че сте тук, за да ме питате какво съм правил в Министерството на науката онази нощ.
Полковникът се разсмя.
— Ние разбрахме това преди доста време, драги ми професоре. Изглежда, ни мислите за глупаци.
— Тогава какво искате да знаете?
— Същото, вече ви казах.
— Какво?
— Искаме да знаем тайната на ръкописа на Айнщайн.
Превъзмогвайки страха си, Томаш каза с пресилено пренебрежение:
— Вие не разполагате с нужния интелектуален капацитет, за да разберете тайната. Онова, което документът съдържа, надхвърля знанията ви.
Каземи отново се усмихна.
— Може и да сте прав — допусна той. — Но сред нас има един човек, който би могъл да го разбере.
— Сред вас? Съмнявам се.