Божията формула

— Кале шу — сбогува се младият монах, преди да изчезне.

Малкият параклис, Ария Локешвара беше изпълнен със статуи. Дим от тамян се носеше във въздуха, озарен от светлината на лоените свещи. Вътре имаше само един монах, застанал в поза за медитация, с лице към статуите, подредени до стръмното стълбище пред входа. Томаш се огледа наоколо, дори вдигна глава към сводовете, търсейки някакъв знак, че го очакват; представяше си, че някой ще го повика от тъмното и ще се представи като Тензин Табтен. Но никой не се появи. Остана така дълги минути, застинал в очакване, загледан в треперливата светлина на свещите, вдишвайки миризмата на масло и тамян, заслушан в мантрите, които редяха нейде далече.

След двадесет минути започна да се чувства неспокоен, връхлетян от терзаещи съмнения. Дали монасите не бяха сметнали въпросите му за подозрителни? Дали не беше постъпил неразумно и не бе прогонил дивеча? Какво щеше да прави, ако му затворят всички врати? Как би могъл да поднови разследването?

— Khyerangkusu depoyinpe?

Томаш потръпна и погледна натам, откъдето беше дошъл гласът. Беше монахът, който седеше в параклиса с гръб към него.

— Моля?

— Попитах ви дали тялото ви се чувства добре. Така поздравяваме приятелите тук.

Томаш се изкачи колебливо по стълбите, влезе в параклиса, заобиколи тибетеца и разпозна в него монаха, с когото беше разговарял предишния ден в „Джоханг“.

— Жинпа Кадрома?

Дебелият монах обърна лице и го погледна добродушно, усмихнат като жив Буда.

— Изненадан ли сте да ме видите?

— Ами… не — заекна Томаш. — Тоест, да. Не трябваше ли Тензин Табтен да е тук сега?

Жинпа поклати глава.

— Прегледахме акредитивните ви писма и смятаме, че няма проблеми да се срещнете. Но ще трябва вие да отидете при него.

— Добре — съгласи се историкът. — Кажете ми къде.

Монахът обърна глава, затвори очи и въздъхна.

— Вие сте вярващ човек, нали професор Нороня?

Томаш се вгледа в него, малко разочарован, че Жинпа не му каза веднага къде би могъл да срещне човека, когото търсеше. Но осъзнаваше, че тук ритъмът на живот е различен и трябва да се остави да бъде воден от монаха.

— Не.

— Не вярвате в съществуването на нещо, което ни превъзхожда?

— Ами… може би, не знам. Да кажем, че го търся.

— Какво търсите?

— Истината, предполагам.

— Мислех си, че търсите Тензин.

Томаш се разсмя.

— И него също — каза. — Може би той знае истината.

Жинпа отново въздъхна.

— Този параклис е най-светият от всички в Потала. Датира от времето на друг дворец, построен през VII век, върху който е бил издигнат Потала. — Пауза. — Не усещате ли присъствието на Дхармакая?

— Кой?

Застинал неподвижно и със затворени очи, монахът изглеждаше потопен в медитация.

— Какво знаете за будизма?

— Нищо.

Отново настъпи тишина, нарушавана само от далечните напеви на свещените текстове.

— Преди повече от две хиляди и петстотин години се родил човекът, наречен Сидхарта Гаутама, принц от благородна каста, който живеел в дворец. Когато разбрал, че животът извън двореца е низ от страдания, Сидхарта изоставил всичко и заживял в гората като отшелник, разкъсван от съмнения защо да продължава да живее, след като всичко е само болка? Странствал седем години из горите в търсене на отговор на този въпрос. Петима аскети го убедили да пости, защото вярвали, че отказът от телесните нужди поражда духовна енергия, която води до просветление. Сидхарта постил толкова, че станал само кожа и кости и коремът му залепнал за гърба. Но в един момент установил, че усилията му били напразни и стигнал до заключението, че на тялото му трябва енергия, за да храни ума в неговите търсения. Затова решил да се откаже от крайните мерки. За него истинският път не бил нито този на дворцовото охолство, нито аскетичното изтезание на плътта, където се срещат двете крайности. Избрал Средния път, Пътя на равновесието. Един ден, след като се изкъпал в реката и хапнал сладък ориз, седнал да медитира под една смокиня — Дървото на просветлението, или Бодхи, и се зарекъл, че няма да стане оттам, докато не постигне просветление. След четиридесет и девет дни на медитация настъпила нощта, когато най-накрая видял разрешени всичките си съмнения. Събудил се напълно. Сидхарта станал Буда, Просветления.

— От какво се е събудил?

— Събудил се е от съня на живота. — Жинпа отвори очи, сякаш и той се беше пробудил. — Най-сетне просветлен, Буда посочил пътя за пробуждане, минаващ през Четирите благородни истини. Първата истина твърди, че човешкото съществуване е страдание. Страданието произтича от нежеланието ни да осъзнаем Втората благородна истина, а именно, че всичко е преходно. Всичко се ражда и умира, казал Буда. Ние страдаме, защото прекалено силно се привързваме към съня, който е животът, към илюзиите на сетивата, към представата, че е възможно да задържим всичко такова, каквото е, и да приемем, че светът е река, която преминава. Това е нашата карма. Живеем с убеждението, че всеки от нас е отделно същество, а всъщност сме част от неделимо цяло.

— А възможно ли е да се освободим от тази… мм… илюзия?