Брат Берсеркер

— О, върша разни работи в отдела „Операции във времето“. Виждаш ли, берсеркерското нападение засега е спряно. Не могат да ни изровят от тези дълбоки пещери, не могат и да си направят база на планетата, нито дори временен плацдарм, поне докато ние сме тук. Те са открили пътуването във времето и мястото, където то е възможно, затова сега се опитват да ни пипнат откъм миналото ни. По време на първата си атака в това направление те се помъчиха да унищожат всичко живо, в чисто берсеркерски стил, но ние ги спряхме доста лесно. Затова мислим, че следващият им ход ще бъде по-ловък. Те ще убият незаменим човек или ще ни навредят с друго, за да забавят някой жизненоважен етап от нашата история. Може би изобретяването на колелото или нещо такова. По този начин много съдбоносни крачки по пътя на развитието ни автоматично ще бъдат забавени. И когато пристигне вторият изследователски кораб от Земята, ние вероятно ще сме някъде в Средните векове и няма да имаме радиосигнали, за да насочим земляните към нас. Или ако все пак ни намерят, ние не ще имаме технологична база и модерна индустрия, за да изградим своята защита. На Земята и другите планети и без това им е доста трудно да се защитават. Следователно ще се окажем беззащитни, когато дойдат берсеркерите. Няма да ги има тези непревземаеми пещери, ще бъдем или мъртви, или несъществуващи — ето един философски въпрос, който заслужава внимание.

— О, но вие ще успеете да спрете тяхното нашествие във времето. Сигурна съм!

„Каквато и горчива безнадеждност да изливаш върху това момиче, явно не ти остава нищо друго, освен да й се усмихнеш и да й пожелаеш щастие“ — помисли Дерън и откри, че след два или три несполучливи опита вече се усмихва. После погледна миниатюрната версия на Времето върху китката си.

— Доколкото това зависи от мен, бих предпочел да побързам, за да не закъснея за днешната героична битка.

…

Инструктор на Деръновата стражева смяна беше полковник Борс, който обикновено даваше напътствията си с мрачното изражение на библейски пророк.

— Както знаем всички, вчерашната отбранителна акция беше тактически успех — призна полковникът като за начало. В полумрака на залата за събрания показалката му се движеше по светещите знаци върху големия екран. Дерън, който седна по-напред, забеляза гримасата на полковника, когато онзи продължи: — Но, погледнато стратегически, трябва да признаем, че положението се е влошило.

Скоро се разбра, че причината за мрачното настроение на полковника беше наличието на вражеска базова зона за действие, която все още не бе локализирана достатъчно точно. Знаеше се само, че е някъде на повече от двайсет и една хиляди години назад.

— След като врагът извърши още три опита да навлезе оттам — продължи полковникът, — тоест още три пробива в реалното време, тогава вече ще имаме три вектора, които да можем да проследим назад дотолкова, че да получим сигурни данни за разположението на неговата базова зона за действие. Ще го смажем само с няколко ракети и това ще разруши цялостната му програма за операции във времето.

Полковникът направи многозначителна пауза, преди да изложи основната си идея:

— Разбира се, първо ще ни се наложи да се справим с малкия проблем да устоим на трите атаки.

Присъстващите младши офицери издадоха напомнящи на смях звуци. Полковник Борс превключи и на екрана се появи графично изображение на човешката история на Сиргол, наподобяващо светеща корона на дърво.

Той забоде показалката си долу, в основата, където дървото представляваше все още тъничка издънка, израстваща от няколко въпросителни:

— Би трябвало да очакваме първата от трите атаки тук. Някъде близо до Първите хора.

…

Мат, когото наричаха още Ловецът на лъвове, усети топлината на следобедното слънце тъкмо когато загърби и последния познат ориентир от територията, дето беше живял през всичките си двайсет и пет години, и която остана подире му.

За да огледа по-добре земята пред себе си, към която той и останалите от Хората се бяха отправили, Мат се покатери върху някаква висока до рамото му скала, встрани от пътя. Малката група на Хората, вече по-малобройна от пръстите на ръцете и краката на човек, се дотътри до Мат с бавна, но твърда крачка. Вървяха в тънка нишка на разстояние един от друг. Бяха на разна възраст. Дрехите им се състояха от кожи и листа и нищо, освен оскъдните принадлежности, не ги обременяваше. По време на това пътуване никой не изоставаше, никой не понечи да се оплаче и да спори с останалите дали да спрат, или да се върнат обратно.

Пред тях в равнината трептеше мараня. От скалата Мат виждаше само блата и голи хълмове. Негостоприемен пейзаж. В разпрострялата се отпред територия можеше да има както познати, така и непознати опасности, но всеки един от съвета на старейшините се беше съгласил, че едва ли биха могли да срещнат нещо по-ужасно от това, от което бягаха — новите зверове: лъвове, направени от някакъв полиран камък, лъвове, които камъните и стрелите на човека не можеха да наранят, лъвове, които денонощно убиваха, и то само с един поглед на огнените си очи.