Брат Берсеркер

— Ще се опитаме да спуснем още два андроида в твоя сектор, Одегард, но засега имаме технически проблеми. Вече трима от враговете са унищожени… Гранати ли, казваш? — Последва кратка пауза: — Съобщиха ми, че скоро ще ги получиш. — В наушниците на Дерън се разнесе щракване и гласът на полковника се изгуби.

След привършването на спасителната операция Хората бяха отстъпили на няколко крачки и внимателно наблюдаваха машината. Дерън се подпря на едната си ръка и с другата повтори мирния жест. Това явно успокои донейде аудиторията, но скоро се яви основателна причина за безпокойство — залязващото слънце, към което Хората тревожно поглеждаха през рамо, докато разговаряха. На Дерън не му беше необходим лингвист, за да разбере, че са притеснени къде да прекарат нощта в относителна безопасност.

След минута те събраха оскъдното си имущество и тръгнаха. Всеки посвоему обясняваше случилото се. Мъжът с лъка на няколко пъти проговори на „слугата“, но остана разочарован — думите му не бяха разбрани. Нямаше обаче време за губене. Каменният човек беше оставен да се оправя както може.

Дерън проследи с поглед отдалечаващата се колона на Хората. Скоро откри, че можеше да движи „слугата“ доста бързо, като използваше дългите му ръце, за да ходи подобно на маймуна с извит гръбнак и с влачещи се отзад крака. Хората от време на време се извръщаха да погледнат чудноватото създание, но далеч не във всеки поглед се четеше одобрение. Доста по-често обаче те поглеждаха в посоката, от която бяха дошли и в очите им се четеше страх дали нещо друго не върви по дирите им.

Дерън беше нащрек. Следата, която оставяха влачещите се крака на андроида беше съвсем ясна. При вида й убиващата машина може би щеше да бъде по-предпазлива, но със сигурност щеше да ги проследи.

Полковник Борс отново се обади да обобщи положението:

— Одегард, екраните показват, че берсеркерът се отправи на юг, а после се върна отново в твоята посока. Очевидно си прав, че се е заблудил и е тръгнал по грешна следа. Твоят берсеркер е единственият, който не сме отстранили досега, но по всичко изглежда, че той се е добрал до най-уязвимото ни място. Смятам да постъпя така: двата андроида, които изпратихме като подкрепление, скоро ще настигнат групата — въпрос на минути. Ще ги оставим да следват от дистанция линията на движение на групата, но без да се показват, всеки на своя фланг. Не искам да изплашим твоите подопечни с толкова метални човеци и да рискуваме да ги разпръснем. Досега твърде много подобни грешки допуснахме. Когато хората ти спрат някъде за нощувка, ти остани при тях, а другите два андроида ще изчакат в засада.

— Разбрано.

Дерън продължи да се влачи на ръце. „Слугата“ се друсаше по неравния терен, през който се придвижваше. Той дори нарочно извършваше повече движения от необходимото, за да може операторът от бъдещето, който го следеше на екрана, да улавя присъствието му в миналото още по-осезателно.

Планът на полковника бе разумен. Премисляйки всички възможни варианти, Дерън стигна до извода, че има шанс да бъде изпълнен.

Падащият здрач окъпа дивата природа в мрачна красота. Хората вървяха напред, при което полузалесената блатиста долина остана отдясно, а невисоките скалисти хълмове — отляво. Мъжът с лъка, чието име звучеше като „Мат“, вървеше начело на колоната и неспокойно опипваше хълмовете с поглед.

— Какво ще кажете да ми спуснете вече тези гранати? Ей, „Операции“? Има ли някой там?

— Сега подготвяме засадата, Одегард. Не искаме твоите хора да почнат да хвърлят гранати наляво и надясно в тъмното.

В това има някакъв смисъл, реши Дерън. Пък и „слугата“ му не би могъл да мята каквото и да е достатъчно ефективно, докато му се налагаше да се подпира и да ходи на ръцете си.

В този момент водачът Мат рязко се обърна и закрачи нагоре по един гол хълм. Хората му чевръсто го последваха. Като пълзеше след тях, доколкото му позволяваха силите, Дерън видя, че те се отправиха към тесния вход на една пещера. Издълбан в невисока скала, той напомняше врата в стената на къща. На известно разстояние от пещерата всички спряха. Преди още Дерън да ги настигне, Мат вече беше свалил лъка от рамото си и поставяше стрела. Друг мъж запокити в пещерата голям камък. Тутакси от нейното дъно последва грозен рев. Бидейки експерти по оцеляването, Хората веднага се разбягаха.

Когато пещерната мечка излезе да види кой звъни, откри пред входа само „слугата“ — нищожна, осакатена, лазеща твар.

Потупването за „Добре дошъл“ прекатури андроида. От легнало положение Дерън отвърна на ласката, като с удара си отклони муцуната на мечката и предизвика нейния смразяващ кръвта рев. Но мечката беше по-упорита от Отровния Копач и реши да изпробва здравината на зъбите си в главата на андроида. Все още по гръб, Дерън вдигна мечката със стоманените си ръце и я хвърли. „Изчезвай от тук!“ — сякаш й рече той.