Брат Берсеркер

— Ще ми се да му помогна, разбира се, но се страхувам, че това е извън разпоредбите… — Гласът на полковника се изпълни с колебание.

— Каквото и да сторим тук на място, линията на живота му ще се прекъсне, полковник! Той извоюва нашата победа, а сега червата му висят навън, сър.

— Хм. Добре, добре. Приготви се, докато пренастроим, за да включим и неговата маса.

Хората стояха унили в кръг около „слугата“ и неговия умиращ товар. Вероятно сцената ще намери отражение в някоя легенда, помисли си Дерън. Нищо чудно историята за умиращия воин и каменния човек да съществува сред най-ранните писания на Сиргол.

Горе пред входа на пещерата старата жена имаше затруднение, опитвайки се да запали отново огъня със своята прахан. Младото момиче, което й помагаше, изгуби търпение, грабна един сух клон и отиде до тлеещите останки на берсеркера. От тази жарава тя запали своята факла и като я размаха, за да лумне силно, изкачи се обратно до пещерата с танцова стъпка.

Това беше последната картина от миналото, която остана в паметта на Дерън. В следващия момент той се озова сред избледняващия кръг светлина върху тъмния под на Трета Платформа в отдел „Операции“. Двама мъже с носилки тичаха към него. Разтвори металните си ръце, за да могат санитарите да вземат Мат, след това завъртя глава вътре в шлема и изключи със зъби захранването.

За няколко секунди се освободи от „господарската“ си обвивка и си проправи път сред хората, които идваха да го поздравят. В прогизнало от пот трико той забърза надолу по стъпалата на въздушния мост покрай тълпата от техници, оператори и лекари в празнично настроение, които вече изпълваха залата на платформата. Остави пътьом касетата със записа на операцията и се върна при носилката. Върху разкъсаните вътрешности на Мат вече бяха поставени напоени с препарати марли. Интравенозното лечение бе започнало.

Макар и отворени, очите на Мат все още пустееха от шока. За него Дерън беше просто един от многото непознати наоколо. Дерън вървеше редом с носилката, хванал ръката му малко над изгорената китка, докато първобитният човек не загуби съзнание.

Носилката се движеше към болницата. Около нея се струпа нещо като процесия. Сякаш по високоговорителите беше предадено съобщение за първия човек, доведен от далечното минало. Новината се бе разнесла мълниеносно. Когато вкараха Мат в отделението за неотложна помощ, всички пациенти, които можеха да ходят, дойдоха да го видят. Сред тях беше и Лайза.

— Той се е изгубил — промърмори тя на себе си, вглеждайки се в подутото му лице и в очите, които от време на време бавно се отваряха. — О, толкова е изгубен и самотен. Познавам това чувство… — Обърна се разтревожено към доктора: — Ще оживее, нали? Ще се оправи?

Докторът се усмихна едва-едва:

— Ако дишат все още, когато ни ги докарат в такова състояние, обикновено оживяват.

Лайза въздъхна облекчено. Загрижеността й към пришълеца от миналото беше дълбока и искрена, като към сродна душа.

— Здравей, Дерън — усмихна му се тя, малко преди да последва носилката, докъдето това беше възможно. Унес забулваше гласа й, а в поведението й се усещаше разсеяност.

Тя сякаш едва го забеляза.

Част втора

…

С развети от вятъра черни дрехи и сива брада, Номис стоеше, вдигнал ръце, върху плоския като дъска връх на черната скала, на трийсет фута над бушуващия прибой. Белите чайки се стрелкаха надолу към него, после кривваха рязко с тънки и остри писъци, като страдащи слаби душици.

От трите страни на „гнездото му“ се извисяваха зъберите на бреговата линия от черна базалтова скала. Напред се простираше неизбродната шир на морето.

Номис стоеше разкрачен точно в средата на една заплетена диаграма, надраскана с тебешир върху плоската скала. Около него бяха разпръснати атрибутите на занаята му — мъртви вещи, стари, изсушени или дялани от камък предмети — обикновеният смъртен би пожелал да ги захвърли и забрави.

С острия си, пронизващ глас Номис напяваше на вятъра:

Сбирайте се, буреносни облаци, ден и нощ,
овъглявайте, светкавици, а водата нека дави!
Вълните да погълнат — ярки и зелени,
на врага уменията в занаята
и на неприятеля потъващия кораб!

Песента не свършваше и този куплет се повтаряше отново и отново. Тънките ръце на Номис потреперваха, изморени от дългото държане на парчета дърво от потопени кораби над главата му. Птиците неспирно крещяха по него, а вятърът продължаваше да навира прошарената му коса в очите.

Днес той бе отегчен и изморен. Не можеше да се освободи от усещането, че целият му труд през деня е бил напразен. Не беше дарен с нито един знак за сполука, каквито и без това рядко му се явяваха — някакъв символ в съня или поразителни видения в тъмната глъбина на транса, които стъписваха разума му, когато бе буден.