Брат Берсеркер

Понякога му се случваше да се убеди в силата и способностите си да привлича злото върху главите на своите врагове, но добре съзнаваше, че успехите му в действителност бяха много по-незначителни от онова, в което успяваше все пак да убеди останалите. Разбира се, дори и за миг не се съмняваше, че фундаменталните сили на вселената са достъпни чрез магията, но беше наясно, че успехът в повечето случаи зависеше не толкова от майсторлъка му, колкото от добрия късмет.

Два пъти през дългия си живот Номис се беше опитвал да вдигне буря. Само веднъж бе успял. В душата му обаче се загнезди натрапчивото съмнение, че тогава май бурята щеше да се разрази и без него. Сянката на неверието упорито му внушаваше, че да заповядва на природните сили е извън неговите възможности, както и извън възможностите на всеки друг нормален човек.

Но сега, макар и отново изпълнен със съмнение, той се беше отдал на подтика, който го държеше буден вече трети ден върху тайната му скала — толкова силна бе омразата му и толкова завладяващ страхът, които изпитваше към човека, за когото знаеше, че в момента пресича морето, за да дойде с нов бог и нови съветници и да поеме управлението на тази страна, наречена Куинсленд.

Строгите очи на Номис, впити в откритото море, отбелязаха появата на една тъмна чертичка, присмехулно малка и тънка, не буря, не и буричка, а по-скоро ветрец. Ужасната вихрушка, потопяваща кораби, която той се опитваше да предизвика, за пореден път не му се удаде.

…

Скалистият бряг на Куинсленд беше все още на един ден гребане оттук — напред, отвъд погледа, някъде зад мъртвилото на хоризонта. В същата посока, но по-наблизо, се зараждаше щорм. При вида на тъмните облаци лицето на Харл се навъси и ръцете му стиснаха дългото рулево весло, върху което с почти небрежна увереност бяха почивали досега.

Трийсетимата гребци — все свободни воини — също виждаха задаващата се гръмотевична буря. Всички те бяха достатъчно опитни, за да стигнат до едно и също заключение: ако забавят ход, може би пътят им ще се размине с този на бурята. Разбрали се без думи, те отслабиха натиска върху греблата.

Излезе насрещен вятър, лек и хладен. Дългите тесни знамена заплющяха от неговия порив по мачтите без платна. Накъдриха се и ресните на навеса над входа на пурпурния шатър, разположен по средата на корабната палуба.

В палатката, насаме с мислите си, седеше младият човек, когото Харл наричаше свой крал и господар. Намусеното изражение на Харл изчезна, когато му хрумна, че младият Ай вероятно се беше оттеглил в палатката си, за да планира предстоящите сражения. Пограничните племена, на които не им пукаше за новия мекушав бог и за старата разпадаща се империя, със сигурност щяха да подложат на изпитание волята и куража на новия властелин на Куинсленд, макар че подобна проверка едва ли беше необходима.

Следващата мисъл накара Харл да се усмихне. Неговият млад господар в палатката може би планираше не война, а по-скоро кампания за спечелване сърцето на принцеса Аликс. Защото само ако получеше ръката й, Ай щеше да си осигури пълна власт над царството и да получи поддръжката на армията. Казват, че всички принцеси били красавици, но за тази се мълвеше, че била и мъжко момиче. Ако се окажеше, че и тя е като онези девойки с високо потекло, които Харл познаваше или беше срещал, то нейното покоряване щеше да бъде толкова трудно, колкото и това на някой варварски вожд.

Лицето на Харл, което се беше оживило, доколкото позволяваха белезите по него, отново стана мрачно. Хрумна му, че неговият крал може да е влязъл в палатката, за да се упражнява в четене. Ай отдавна обожаваше книгите и дори носеше две със себе си на това пътуване. Или може би той пак се молеше на своя нов кротък бог — макар да бе млад и здрав, Ай от време на време вземаше цялата тази работа с любовта към бога твърде присърце.

Въпреки че умът му беше зает със странични мисли, Харл беше нащрек както винаги. Някакво раздвижване в морето наблизо го принуди да погледне встрани… И в този миг всички мисли в главата му замръзнаха, заедно с воинската му кръв.

Успоредно на кораба, на фона на хоризонта и далечните следобедни облаци се подаваше кошмарна глава, главата на дракон от най-страшните древни легенди. Зловещо проблясващата шия имаше дебелината на дърво, което обикновен човек едва ли би могъл да обхване с две ръце. Само морските демони знаеха как изглеждаше тялото му там долу, под водата! Очите му бяха слънца с размерите на сребърни тепсии, засенчени от облаци. Люспите по главата и врата му светеха като мокро желязо, а устата му напомняше ковчег с едва открехнат капак, набоден отвътре с безброй кинжали.

Дълъг колкото котвено въже, дебелият врат се изви и се отърка в борда, като отцепи парчета дърво от планшира. Първите викове на мъжете не подобаваха на воини, но в следващия миг всички те скочиха за оръжията си. Големият Торла, най-силният от екипажа, се оказа и най-бърз — като подпря крак в пейката на гребците, той замахна с меча си към страховитата шия.