Братята

— Дали са ги на брат ми. Нямам представа как. Лейк има влиятелни приятели. Ще ви пуснат незабавно. Ще ви закарат в Джаксънвил, където брат ми ще се срещне с вас в един хотел. Ще чакате там, докато получите потвърждение, че парите са преведени по сметката ви, а после ще предадете всички мръсни писъмца. Всичко. Разбрахте ли?

Те кимнаха едновременно. За два милиона долара бяха готови да предадат всичко, с което разполагаха.

— Ще се съгласите да напуснете страната незабавно и да не се връщате поне две години.

— Как можем да напуснем страната? — попита Бийч. — Нямаме нито паспорти, нито документи.

— Брат ми ще ви даде. Ще получите нова самоличност с пълен набор документи, включително и кредитни карти. Документите ви чакат.

— Две години? — попита Спайсър, а Ярбър го погледна, като че ли приятелят му си беше загубил ума.

— Точно така. Две години. Това е част от сделката. Съгласни ли сте?

— Не знам — каза Спайсър с разтреперан глас. Никога не беше напускал Съединените щати.

— Не бъди глупак — скастри го Ярбър. — Пълно помилване и два милиона долара за две години в чужбина. Да, по дяволите, приемаме сделката.

Внезапно почукване на вратата ги изплаши. Двама пазачи надникнаха вътре. Аргроу сграбчи копията от заповедите за помилване и ги пъхна в джоба си.

— Съгласни ли сте, господа?

Те кимнаха. После и тримата се ръкуваха тържествено с него.

— Добре — каза той. — Не забравяйте да се преструвате на изненадани.

Последваха пазачите до кабинета на началника, където бяха представени на двама много строги мъже от Вашингтон — един от Министерството на правосъдието и един от Бюрото по затворите. Началникът успя да завърши представянето, без да обърка нито едно име, а после връчи на всеки от тримата по един документ. Това бяха оригиналите на копията, които Аргроу току-що им беше показал.

— Господа — обяви началникът възможно най-театрално, — вие сте помилвани от президента на Съединените щати. — Той се усмихна топло, сякаш добрата новина беше негова заслуга.

Те се взряха невярващо в заповедите си, все още шокирани, все още замаяни от хиляди въпроси, най-важният от които бе: „Как, по дяволите, Аргроу успя да прескочи началника и да покаже документите първо на тях?“

— Не знам какво да кажа — успя да промърмори Спайсър, а после другите двама измърмориха и те по нещо от тоя род.

Човекът от министерството взе думата:

— Президентът разгледа вашите присъди и прецени, че сте излежали достатъчна част от тях. Той е убеден, че имате какво още да предложите на страната си, като отново станете трудещи се граждани.

Те го изгледаха безизразно. Нима този глупак не знаеше, че те ще приемат нова самоличност и ще напуснат страната и нейните граждани поне за две години? Кой на чия страна беше тук, а?

И защо президентът ги помилваше, когато те знаеха достатъчно мръсни тайни, за да провалят Арън Лейк, човека, който бе в състояние да победи вицепрезидента? Нали Лейк искаше да им запуши устата, а не президентът? Нали така?

Как бе успял Лейк да убеди президента да ги помилва?

Как би могъл Лейк да убеди президента да направи каквото и да било на този етап от кампанията?

Те стиснаха заповедите си и седнаха безмълвно, с безизразни лица, зад които се блъскаха безброй въпроси.

Човекът от Бюрото по затворите продължи:

— Това би трябвало да е чест за вас. Помилването е нещо много рядко.

Ярбър успя да се съгласи с бързо кимване, но дори и тогава си мислеше: „Кой ни чака отвън?“

— Мисля, че не сме на себе си от радост — заяви Бийч.

За първи път в Тръмбъл имаше толкова важни затворници, че сам президентът да ги помилва. Началникът беше много горд с тримата, но не знаеше как да отбележи този миг.

— Кога искате да си тръгнете? — попита той, сякаш очакваше те да предложат да останат за тържеството по изпращането им.

— Незабавно — каза Спайсър.

— Много добре. Ще ви откараме в Джаксънвил.

— Не, благодаря. Ще намерим кой да ни закара.

— Добре тогава, трябва да се оформят някои документи.

— Побързайте — каза Спайсър.

Всеки получи раница, в която да събере нещата си. Докато вървяха бързо из затвора, все още плътно един до друг и в крачка, а след тях маршируваше един пазач, Бийч прошепна тихичко:

— Кой тогава ни издаде проклетите заповеди за помилване?

— Не е Лейк — каза едва доловимо Ярбър.

— Разбира се, че не е той — обади се Бийч. — Президентът не би направил нищо за Лейк.

Те тръгнаха по-бързо.

— Какво значение има? — попита Спайсър.

— Не е логично — каза Ярбър.

— И какво смяташ да правиш, Фин? — попита Спайсър, без да вдига поглед. — Ще останеш ли тук няколко дни да помислиш по въпроса? А после, ако разбереш кой е издействал помилването, може би няма да го приемеш? Я стига!

— Някой друг стои зад всичко това — каза Бийч.

— В такъв случай аз обичам този някой, разбрахте ли? — извика Спайсър. — Нямам намерение да стоя тук и да задавам въпроси.

Те събраха вещите си светкавично, без да спират, за да се сбогуват с когото и да било. И без това повечето им приятели бяха пръснати из целия затвор.

Трябваше да побързат, преди да са се събудили или преди президентът да промени решението си.