Братята

В хладния мрак Тревър заподскача по булевард Атлантик, далеч от светлините и от евтините, скупчени една до друга вили, които се даваха под наем през лятото, мина покрай спретнатите сгради на старческите домове с техните прясно боядисани фасади и изрядни градинки, после пое по старите дървени стъпала към плажа, където събу обувките си и тръгна покрай водата. Температурата беше около седем градуса, нещо нормално за февруари, и не след дълго краката му бяха мокри и студени.

Не че усещаше нещо — бе спечелил четирийсет и три хиляди долара за един ден, чисти, без данъци, при това всичките тайно от правителството. Миналата година, като приспадна присъщите разходи, му бяха останали двайсет и осем хиляди долара, и то, след като бе работил почти по цял ден. Бе се карал с клиенти, които бяха твърде бедни или твърде стиснати, за да си плащат, бе избягвал съдебните зали, бе се разправял с дребнави брокери и банкери и бе навиквал секретарката си. Бе се мъчил да скрие нещо от данъчните.

Какво прекрасно нещо бяха бързите пари. Отначало игричката на Братята му се беше видяла подозрителна, но сега му се струваше гениална. Да изнудваш онези, които не могат да се оплачат. Колко умно.

А след като машинката за пари работеше толкова добре, Спайсър щеше да усили натиска. Писмата щяха да станат повече, а посещенията в Тръмбъл по-чести. И какво от това? Тревър би ходил всеки ден, ако трябваше; с удоволствие би разнасял писма и би подкупвал всякакви пазачи.

Той пляскаше с крака във водата, вятърът се усилваше и вълните се надигаха.

Още по-умно би било да открадне нещичко от изнудвачите — доказани престъпници, които определено не можеха да се оплачат. Мисълта беше ужасна и той почти се засрами от себе си, но все пак си беше така. Възможността съществуваше реално. Откога крадците се славеха с лоялност?

Трябваха му един милион долара, ни повече, ни по-малко. Беше го пресмятал много пъти, докато караше към Тръмбъл, пиеше в бара или седеше зад бюрото си при заключена врата. Само някакви си милион долара и той можеше да затвори жалката си кантора, да предаде разрешителното си, да си купи яхта и вечно да се носи по вятъра някъде из Карибите.

Сега беше по-близо отвсякога до тази мечта.

Съдията Спайсър още се въртеше на долното си легло. Сънят беше рядкост в тази тясна стая на това тясно легло с този дребен, миризлив съквартирант на име Алвин, който хъркаше над него. Алвин бе обикалял страната десетки години като скитник, но с времето се бе уморил и бе поогладнял. Беше в затвора за обир на пощенската кола в Оклахома. Арестът му бе сериозно подпомогнат от факта, че Алвин бе влязъл в офиса на ФБР в Тълса и бе заявил: „Аз го направих.“ Служителите на ФБР се блъскаха шест часа, докато открият престъплението. Дори и съдията знаеше, че Алвин е планирал всичко. Човекът си искаше легло във федерален пандиз, а не в някой щатски.

Сънят идваше по-трудно отвсякога, защото Спайсър се тревожеше за адвоката. Сега, когато работата потръгна, ставаше въпрос за значителни суми, Колкото повече пари събереше „Бумър Риълти“ на Бахамите, толкова по-силно щеше да се изкушава Тревър. Той и само той беше в състояние да открадне законната им плячка.

Само че не можеха без съучастник отвън. Някой трябваше да пренася пощата. Някой трябваше да събира парите.

Трябваше да има някакъв начин да минат без адвоката и Джо Рой Спайсър бе твърдо решен да го открие. Дори и да се наложеше да не спи цял месец. Нямаше да остави някакъв мазен юрист да вземе една трета от парите му, а после да открадне останалото.

9

„Дифенспак“, или „Ди-Пак“, както скоро стана известен, се появи с гръм и трясък на изпъстрената с полусенки и покрита с мъгла сцена на политическото финансиране. Никой комитет за политическо действие от близкото минало не бе толкова силен.

Първоначалната вноска дойде от един чикагски финансист с двойно гражданство — американско и израелско. Богаташът Мицгър внесе първия милион, който стигна само за първата седмица. Почти веднага го последваха други твърде заможни евреи, макар самоличността, им да бе скрита зад корпорации и офшорни сметки. Теди Мейнард знаеше колко опасни могат да бъдат откритите дарения от богати евреи за кампанията на Лейк. Той разчиташе на стари приятели в Тел Авив, които щяха да организират финансирането на кампанията в Ню Йорк.

В политическо отношение Мицгър беше либерал, но никоя кауза не му беше по-скъпа от сигурността на Израел. Арън Лейк беше твърде умерен по отношение на социалната политика, но затова пък заемаше твърда позиция по отношение на армията. Стабилността в Близкия изток зависеше от силата на Америка, поне според Мицгър.

Той нае апартамент в хотел „Уилард“ във Вашингтон и до обяд на следващия ден вече бе наел и цял етаж офиси в една сграда до летище Дълес. Екипът му от Чикаго работеше непрекъснато, за да оборудва четиристотин и петдесет квадратни метра площ с най-новите продукти на високите технологии.