Братята

Само че беше твърде ядосан, за да заплаче, и твърде бесен, за да се чувства отритнат. И твърде изплашен, за да си губи времето, като копнее за човек, който не съществува. Трябваше да се действа — бързо, решително и потайно.

Въпреки всичко се натъжи и в крайна сметка отби встрани. Паркира, без да гаси мотора. Всички онези прекрасни мечти за Рики, безбройните часове, прекарани в съзерцание на красивото лице с неговата лукава усмивчица и в четене на писмата му — тъжни, забавни, отчаяни, изпълнени с надежда — как бе възможно писменото слово да съхрани и предаде толкова много емоции? Та той практически бе научил писмата наизуст.

А Рики беше само момче, толкова млад и страстен и все пак самотен. Един нежен младеж, който се нуждаеше от зряла връзка. Онзи Рики, когото той бе обикнал, търсеше любовната прегръдка на по-възрастен мъж и Къртис/Ван кроеше планове от месеци. Беше решил да се видят на изложението на диаманти в Орландо, докато жена му щеше да бъде в Ел Пасо при сестра си. Ван беше отработил всички детайли и не бе оставил никакви следи.

Накрая все пак се разплака. Нещастният Ван лееше сълзи без притеснение или срам. Никой не можеше да го види; другите коли профучаваха край него със сто и трийсет километра в час.

Той се закле да отмъсти като всеки отхвърлен любовник. Реши да издири този звяр, това чудовище, което се бе представило като Рики и бе разбило сърцето му.

Когато хлипанията утихнаха, той се замисли за жена си и семейството си и това пресуши сълзите му. Тя щеше да получи всички магазини, двата милиона долара и новата къща с отделните спални, а на него щяха да му останат само подигравките, презрението и клюките, така любими на техния град. Децата му щяха да последват парите и през целия си живот неговите внучета щяха да чуват намеци за дядо си.

Върна се в дясното платно и отново подкара с осемдесет километра в час, като препрочиташе писмото, докато другите коли профучаваха край него.

Нямаше на кого да се обади, нямаше банкер, на когото да разчита да провери сметката на Бахамите, нямаше адвокат, с когото би могъл да се посъветва, нито приятел, с когото да сподели мъката си.

За човек, който отдавна живееше двоен живот и бе свикнал да бъде предпазлив, сумата не беше непосилна. Жена му следеше всеки цент и вкъщи, и в магазините, и затова Ван отдавна бе усъвършенствал свои начини да крие пари. Заделяше настрана рубини, перли и понякога дребни диаманти и по-късно ги продаваше на други бижутери срещу пари в брой. Това беше често срещана практика в бизнеса. Ван имаше цели кутии с пари — кутии от обувки, подредени в огнеупорна каса в един малък склад в Плано. Парите за следващия живот, когато той и Рики щяха да обикалят света и да изхарчат заедно всичко в едно безкрайно пътешествие.

— Кучи син! — процеди той през зъби, а после го повтори отново и отново.

Защо не пишеше на този изнудвач и не излъжеше, че няма пари? Защо не го заплашеше да разкрие игричките му? Защо не отвърнеше на удара?

Защото копелето много добре знаеше какво прави. Той беше проучил Ван достатъчно добре, за да разбере истинското му име и името на жена му — той знаеше, че Ван има пари.

Паркира пред къщата и видя Гленда да мете тротоара.

— Къде беше, скъпи? — попита тя любезно.

— По работа — отвърна той с усмивка.

— Доста се забави — каза тя, без да спре да мете.

Така му беше писнало. Тя го следеше кога се прибира! Трийсет години беше под нейния чехъл, тая жена засичаше с хронометър всяка негова стъпка!

Целуна я леко по врата по навик, а после отиде в мазето, където заключи вратата и отново заплака. Къщата беше неговият затвор (с вноската от седем хиляди и осемстотин долара на месец за погасяване на ипотеката я чувстваше точно така). Жена му беше пазачът, ключарят. Единственият път за бягство току-що беше отрязан и заменен от един хладнокръвен изнудвач.

12

Осемдесет ковчега изискваха голямо пространство. Бяха подредени в безупречни редици и внимателно увити в еднакви по размери американски знамена. Пристигнаха преди трийсет минути на борда на товарен самолет на Военновъздушните сили и бяха свалени с помпозност и церемониалност. Почти хиляда роднини и приятели седяха на сгъваеми столове на бетонния под на хангара и се взираха шокирани в морето знамена пред себе си. По-многобройни от тях бяха само журналистите, държани настрана от бариерите и военната полиция.

Дори и за страна, свикнала с безсмислените авантюри на външната политика, броят на труповете беше впечатляващ. Осемдесет американци, осем англичани и осем германци; французи нямаше, защото Франция бойкотираше западните дипломатически събирания в Кайро. Защо осемдесет американци бяха останали в посолството след десет часа вечерта? Това беше най-актуалният въпрос и до този момент никой не беше стигнал до задоволителен отговор. Най-добрата хипотеза във Вашингтон гласеше, че доставчикът е закъснял, а музикантите от оркестъра са дошли още по-късно.