Братството на камъка

Фенерчето беше под седалката, където и той самият би го оставил. Едно хубаво, мощно фенерче с четири батерии. Дру го включи и насочи лъча към вътрешността на караваната.

Нямаше никой.

Въздухът миришеше на спарено. Той видя два спални чувала върху два матрака. На едната стена висеше пълен комплект сложна двупосочна радиоапаратура. До другата стена бяха подпрени два отворени сака с намачкани дрехи, почти празно кашонче от кока-кола, примус с нафта, няколко консерви с лютив сос, спагети с кълцано месо, а също и телешко с фасул. Дру усети противен вкус в устата си. Нима тези момчета не ядяха нещо, което да не съдържа месо? Под единия спален чувал се подаваха цевите на две пушки. Беше се завърнал у дома.

Той се подаде от караваната и погледна към мъжа, който лежеше на чакъла. Бутна ранения му крак, но реакция не последва, затова реши, че още е в безсъзнание. Чак тогава го вдигна за раменете и го повлече към задната врата на караваната.

Замръзна, когато видя фарове в далечината. Те ставаха все по-ярки, идваха откъм Куентин, заобикаляха манастира и се приближаваха към него. Спокойно, помисли си той. Може и да не означават опасност. Просто някой закъснял пътник, опитващ се да кара в тази буря.

Но какво щеше да си помисли той или тя, когато мине покрай него и види мъж да влачи безжизнено тяло?

Дру изгаси фенерчето. Бързо бутна седалката на шофьора напред и вкара тялото в празното пространство между седалката и рамката на вратата. Когато оня легна, той го покри целия с единия спален чувал и сложи отгоре му саковете, за да не личи, че отдолу има тяло.

Погледна надолу по пътя. Светлината на фаровете ставаше все по-ярка. Нямаше време да влезе вътре без да изглежда объркан и да предизвика подозрение. Той не искаше шофьорът да спира или още по-лошо — да бъде така заинтригуван, че да се обади на полицията в най-близкия град.

Ами ако колата бе на хората, които го преследваха? Ако влезе в караваната, ще бъде в капан. Дори не можеше да я подкара, защото не успя да смени спадналата гума. Не знаеше дори къде са ключовете.

Най-добре мисли! — каза си той. — Та това е само една кола. Шест години бездействие са те направили чист параноик. В предишните дни обръщаше внимание и на най-малките детайли.

Беше му необходима причина да остане отвън, затова той затвори вратата на караваната, отиде до рова с гръб към пътя и разкопча ципа на панталоните. Погледна към светлините, които вече го заслепяваха, обърна се с привидно безразличие към дърветата и се направи, че уринира. Ако колата не бе на убийците, имаше шанс да достигне храстите. Приближаващият се автомобил започна да намалява скоростта си и присветна с фарове. Дру го загледа недоумяващо. Той намали още повече. Направо му се събраха очите, когато видя на покрива на колата двата буркана.

Е, това е! Чудесно! Полиция.

Не можеше да рискува да им разкаже какво е станало в манастира. Първото нещо, което ще направят ченгетата, ще бъде да го закарат в участъка, след което радиочестотата, която полицията използва, ще загрее от разговори. Обаче убийците сигурно прослушват целия ефир в района. Ще научат къде е, ще дойдат за него и рано или късно ще го отмъкнат от ченгетата.

Полицейската кола спря до караваната. Един прожектор го потърси в тъмнината.

Така, помисли си Дру. Прекарах точно шест години в най-строгия и аскетичен орден на католическата църква. Току-що останах жив след едно ужасяващо масово убийство. Издебнах и убих човек, раних друг. Вързах го и го хвърлих в тази каравана преди да дойдат ченгетата. Да видим дали мога да направя нещо наистина важно. Като например да се изпикая.

Като усили напрежението върху мехура си, той извърна глава към прожектора и прочете на вратата на колата „Щатска полиция, Върмонт“. Напъна се още веднъж и въздъхна, когато спасителната струйка потече към земята.

— Не можа ли да почакаш малко? — каза груб мъжки глас някъде зад прожектора.

Дру бързо дръпна ципа на джинсите. Обърна се и се захили към невидимото присъствие пред себе си.

Отвори уста да каже нещо, но думите не идваха. Освен в задължителния хор на литургиите, той не беше говорил с друго човешко същество цели шест години. Единствено с една мишка.

— Питах те, не можа ли да почакаш? — полицаят бе нетърпелив.

Дру продължи да се хили, престорено смутен. Думите се оформяха в главата му, но гласните струни се съпротивляваха. Хайде, хайде, знаеш, че можеш да говориш! Представи си, че си на литургия. Чувстваше устните и езика си надебели.