Братството на камъка

— Ами… така де, аз… то си е божа работа!

Слава богу! Амин! Гласът му звучеше дрезгав и пресипнал.

— Какво ти е на гърлото?

Дру заклати глава и се направи, че кашля.

— От студа е — този път думите дойдоха по-лесно.

— Най-добре отиди на лекар. Накъде си тръгнал, към Куентин ли?

Дру се направи на изненадан.

— Къде?

— Съседния град. На дванадесет мили на юг. Откъдето идвам аз.

— Ако знаех, че толкова наблизо има град, щях да се постискам още малко. Тук не е много удобно за пикаене — Дру протегна ръката си, в шепата му се бе събрала вода.

— Отвратително време — полицаят замълча за миг, невидим зад светлината на прожектора. — Най-добре си влизай вътре.

Дру се закашля отново.

— И аз така мисля.

Но като се обърна към вратата на шофьора, той изведнъж се досети, че полицаят има пред вид да влезе отзад, в караваната, а не в кабината.

— Не ми каза накъде си тръгнал — продължи ченгето.

— Към Масачузетс. След Бостън.

— Много си окъснял.

Той отговори неочаквано и за самия себе си:

— Утре трябва да съм на работа. Прекарах цялата си отпуска в Канада — ходих на лов.

— И хвана ли нещо?

— Да, тази настинка.

Полицаят се разсмя.

— Следващият път не спирай със загасени фарове. Някой ще налети на теб в тая тъмница и…

— Ще ме размаже. Вярно. Не бях помислил — Дру се покашля. — Не исках да рекламирам наоколо какво точно смятам да правя.

Полицаят загаси прожектора. Очите на Дру се отпуснаха. На светлините на арматурното табло успя да види лицето му — доста по-млад и по-слаб, отколкото предполагаше грубия дрезгав глас.

— И да не заспиш, ей! — каза полицаят. — Отваряй си очите по пътя.

— Можеш да бъдеш сигурен!

Като вдигна палец с пожелание за успех, полицаят подкара колата. Дру гледа след червените стопове, докато изчезнаха зад завоя. Той въздъхна шумно и тръгна към караваната. Ако човекът под чувала се бе събудил и бе започнал да вдига шум…

Ами ако се е събудил, и е успял да се освободи от въжето и сега го дебне? Дру блъсна вратата. Светна фенерчето и видя, че тялото под спалните чували не помръдва.

Нима бе умрял? Или се бе задушил?

Дру бързо дръпна чувалите и се успокои, когато дочу слабото дишане на мъжа. Но простреляният му крак бе подгизнал от кръв. Дори спалният чувал бе напоен. Трябваше да бърза. След като се увери, че ръцете на мъжа са още вързани, той използва колана му и направи турникет над раната от куршума на прасеца на крака. Кръвта намаля.

Дру го издърпа, намести го на седалката до себе си, като се опита да го сложи в някакво по-удобно положение и го върза с колана. Не искаше да го оставя зад себе си, извън наблюдение, а при това положение, за страничния наблюдател той изглеждаше като заспал пътник.

Дру го претърси, намери връзка ключове и излезе навън, за да отвори задната врата и да потърси резервната гума. В багажното отделение в задната част на караваната не откри резервна гума, а нещо по-добро — помпа с педал и уред за измерване на налягането. След пет минути вече беше напомпал гумата. После седна зад кормилото и опита няколко ключа, докато най-накрая успя да запали. Моторът глухо забръмча. Но той гледаше намръщен непознатото табло пред себе си — имаше повече копчета, отколкото в автомобилите, които бе карал преди шест години. За последен път бе шофирал през 1979 година. Не знаеше какви промени са настъпили оттогава. Дали техниката бе толкова напреднала, че да не може да се справи с управлението на автомобила?

Най-накрая разбра, че скоростите са автоматични, което доста улесняваше шофирането — само ще натиска газта и ще държи кормилото. Само че не виждаше нищо през плътната дъждовна завеса зад стъклото и му трябваха около тридесет секунди, за да открие с кое копче се задвижват чистачките. Откри и копчето, с което се включваха фаровете.

Ами тръгвай, каза си той. Това ченге може да вземе да се върне по същия път. Трябваше да кара към Куентин. Не му се щеше — съществуваше голяма вероятност останалата част от убийците да го търсят точно там. Но не можеше да рискува да тръгне в обратна посока, щеше да налети точно на ченгето.

Все пак Куентин беше на юг, това беше посоката, в която трябваше да върви. Към Бостън, за да се свърже със своите хора. С изповедника си отец Хафър. С Църквата, която щеше да го защити.

Дру караше през бурята, като спазваше ограничението за скоростта — дали все още бе петдесет и пет мили? Той се почувства изпълнен с лоши предчувствия. Погледна наляво към портата и тясната алея, която минаваше през гората и водеше към манастира. Представи си островърхия покрив, който се издигаше над боровете на хълма. Спомни си страшната тишина на смъртта в килиите. Стисна зъби. След това алеята остана зад него и когато погледна в огледалото видя, само мрак. Сърцето му прималя, пълно с горест и мъка. Не му се живееше.