Братството на камъка

Най-сетне откри бензиностанция. Бензинът бе по долар и двадесет за галон, с петдесет цента по-скъп в сравнение със седемдесет и девета, а колите продължаваха да се движат по пътищата.

— Имам чувството, че съм паднал от Марс.

— Какво?

А може би наистина беше на Марс.

Дру спря караваната близо до колонката.

— Затвори си очите и стой тихо. Някой идва.

Той купи от момчето, което дойде да ги обслужи, маркуч за радиатора. Плати с парите от портфейла на убития мъж на хълма. След като излезе на пътя, хвърли маркуча в скута на мъжа.

— Ето. Подарък за теб.

Въпреки пристегнатия си крак мъжът почти подскочи.

— За какво е това, по дяволите?

— Защо се стресна? Не обичаш ли изненадите?

— Попитах за какво е това?

— Отгатни.

— Използва се за бой, за да не оставя следи. Но ти каза, че няма…

— Така е. Няма да те бия. Не позна. Опитай пак. Така времето ще мине по-бързо.

— Да не би да се връщаме там, където бяхме?

— На онова място зад горичката.

— Разбрах.

— Какво разбра?

— Господи, ти си луд! — простена мъжът.

Дру го изгледа.

— Бих желал да не споменаваш името Господне в тази каравана.

Стигнаха до пустия паркинг. Дру беше харесал мястото, защото бе отделено от пътя с малка горичка. Той паркира караваната така, че тя почти опря в ствола на един голям кестен. Изгаси мотора и излезе усмихвайки се.

— Веднага се връщам — обеща той и бодро размаха маркуча.

Пъхна единия му край в ауспуха на автомобила, отвори задната врата и вкара другия край вътре. Отново включи мотора и го остави да работи. Караваната започна да се пълни с отровен синкав дим.

Мъжът изпадна в истерия:

— Господи, бях прав! Ти си абсолютно откачен!

— Ако се вълнуваш, изобщо няма да можеш да дишаш! — отвърна студено Дру.

Очите на мъжа се разшириха. Обвит от синкава мъгла, той започна да кашля.

Дру използва спалните чували, за да уплътни задната врата. Провери дали прозорците са добре затворени. След това пусна радиото.

— Обичаш ли музика?

Очакваше да чуе нещо още по-влудяващо от хеви метъла. Обаче гласът на водещия обяви: „Линда Ронстад и оркестъра на Нелсън Ридъл“.

Песента беше мелодична, в типичен за записите на Франк Синатра от петдесетте години аранжимент. Господи, още помнеше нейните версии на „Когато ще бъда влюбена“ и „Отново в САЩ“. Дру почувства как изтръпва целият.

Кашлицата на пленника му го върна към действителността.

— Не мога да дишам — едва продума мъжът. — Не мога…

Дру затвори вратата. Отдалечи се от караваната, мина по пътечката, застана на мостчето и хвърли няколко камъчета в потока. Въздухът бе хладен и миришеше приятно.

С учудващо безразличие погледна към караваната. Вътрешността й бе пълна с дим, но Дру виждаше как мъжът се гърчи на предната седалка. Но още по-важно беше, че и той го виждаше. Дру сви рамене и се облегна на парапета на мостчето. Откъм караваната се дочу стенание.

След малко стенанията утихнаха и Дру се запъти обратно. Отвори вратата и спря двигателя.

— Как си?

Лицето на мъжа бе съвсем бледо, а очите полузатворени. Когато вътре се проветри малко, Дру го потупа по бузите.

— Не ми заспивай. Не обичам да притеснявам никого, нито да досаждам. Попитах те как си?

— Кучи син!

— А, значи добре.

Мъжът се закашля, като се опита, но без много успех, да прочисти дробовете си.

— Копеле, ти обеща!

— Какво?

— Че няма да ме убиваш, нито да ме мъчиш.

— Аз държа на обещанията си. Сам си си виновен, ако това е мъчение за теб. Отравянето с газове е съвсем безболезнено. Почти като заспиване. Отпусни се и се остави на течението. Ще ти е по-лесно.

Очите на мъжа бяха червени, сълзливи.

— И на това ли му викаш милосърдие! Няма да ме убиваш, значи!

— Точно така. Нямам и най-малкото намерение да те убивам.

— Е и?

— Имам въпроси. Ако не ми отговориш, ще ти пусна още една доза. После още една, ако се наложи. Въглеродният окис ще подейства. Само ти ще решиш до каква степен, защото съществува риск разумът ти така да отслабне, че да не можеш да определиш мига, в който повече няма да издържиш.

— Мислиш, че се страхувам да умра ли?

— Казах ти, че не става дума за смърт. Ти ще останеш жив.

— Тогава защо трябва да говоря?

— Защото си изправен пред нещо по-лошо от смърт. Ако не говориш — Дру почеса наболата си брада, — ще си останеш с увреден мозък. Завинаги.

Мъжът пребледня.

— Ще бъдеш невменяем.

— Трябваше да ми кажат.

— Какво?

— Колко си добър. От мига, в който дойдох на себе си, все това ми се върти в главата. Ти струваш колкото дузина професионалисти. През цялото време ме превъзхождаш. Луд ли? Глупости. Ти си си напълно нормален.

Дру включи отново мотора и затвори вратата.

След още два подобни опита мъжът започна да отговаря. Беше доста замаян и отговорите му бяха несвързани. Дру трябваше да бъде доста търпелив, докато се убеди, че мъжът казва истината. Въглеродният двуокис беше замъглил разсъдъка му в такава степен, че действаше като амитал. След два часа Дру бе научил толкова, колкото и очакваше.