Братството на камъка

Но не беше доволен. Ударът бе замислен и изпълнен изключително професионално. Правилото бе клиентът никога да не участва пряко в операцията. Ако нещо се провали и някой член от бандата бъде хванат или реши да изнудва своя работодател, той не трябваше да има никаква пряка следа, която да води до човека, платил операцията. Клиентът влизаше във връзка с агент, който пък възлагаше задачата на свой човек. Той наемаше необходимите му изпълнители и следеше работата да бъде свършена. Всъщност, с изключение на самите изпълнители, никой от другите хора по веригата не се срещаха очи в очи. Уговорките между клиента и самите агенти ставаха чрез неутрални телефонни номера. Парите се прехвърляха чрез анонимни сметки в швейцарски или бахамски банки. На хартия не се документираше нищо.

От това, което чу, Дру заключи, че и в този случай е била спазена същата процедура. Мъжът увери Дру, че е бил нает от агент, чието име дори не знаеше. Агентът знаел къде да влезе във връзка с него и естествено не му казал кой плаща поръчката. Нито защо. Работа като работа. Странна наистина. Но пък заплащането било смайващо щедро.

Дру трябваше често да изважда мъжа от унес, като поднася към носа му ароматни соли от аптечката. Накрая му позволи да заспи, но преди това се убеди, че е проветрено.

Той се замисли обезкуражен. Беше се надявал да намери бързо отговор, но Бог бе решил обратното. Изпитанията му продължаваха. Поредното изкупление.

Така. Тук опита, но се провали. Все пак провалът не беше по негова вина. Ако не бе опитал, щеше да е глупаво. Но бе изгубил доста време. Трябваше да тръгва към Бостън. Към своята връзка със света — отец Хафър. Трябваше да му разкаже какво се бе случило. Да предупреди църквата и тя да му даде убежище.

Дру извади маркуча от ауспуха, свали спалните чували и затвори вратата. Мъжът до него спеше изтощен. Дру излезе от паркинга и продължи през Ню Хемпшир на юг към Масачузетс.

Беше по здрач, когато пристигна в Бостън. Взе портфейла на пленника си и остави караваната и спящия в нея мъж на почти пустия най-горен етаж на паркинга на летище „Логан“. Трябваше да направи нещо за човека. Все пак му бе обещал.

Съвсем се смрачи, когато намери уличен телефон близо до автобусната спирка пред аерогарата и се обади на летищната охрана. Каза им къде е паркирана караваната и какво ще намерят в нея. Беше се погрижил да изтрие отпечатъците си.

— Той е терорист. Напълно откачен тип, луд за връзване. Попитайте го откъде е взел всички тези оръжия. И през цялото време се хвалеше как щял да отвлече самолет, да го накара да лети за Флорида и да кацне в Дисниленд. Е, какво можех да направя! Поставете се на мое място. Трябваше да стрелям.

И затвори. Усмихвайки се, Дру се качи на автобуса за града, плати на шофьора и седна зад него. Останалите пътници гледаха с неодобрение мръсните му дрехи. Ще го запомнят, помисли си той, като си представи какво става в момента на летище „Логан“.

Охраната нямаше да бъде затруднена да проследи дори този двадесетсекунден разговор. След това ще намерят караваната. Ще разпитат хората на автобусната спирка до телефонната кабина. Някой от чакащите със сигурност ще си спомни, че един небръснат мъж в джинси и подплатено яке е говорил по телефона от кабината. А много вероятно е и да си спомнят, че се е качил на автобуса.

Трябваше да прекъсне следата. Ако искаше да изчезне, трябваше да слезе от автобуса и да направи нещо за външния си вид. Да го промени така, че да не бие на очи. И то бързо. Чак след това можеше да отиде при отец Хафър.

Той погледна назад. Нямаше полицейски сирени, нито лампи. Все още не. Но дали за дълго?

Магазините бяха вече затворени. Трябваше да изчака до сутринта, за да си купи дрехи. А дотогава? Прецени възможностите си. Отхвърли мисълта за хотел, дори и най-долнопробния. Не и в този вид. Всички администратори имаха чудесна памет. Нуждаеше се от камуфлаж.

Опита се да си представи какво ли щеше да отговаря пленникът му, когато охраната го открие. Каква ли история щеше да измисли, за да обясни бронираната каравана, оръжията, радиооборудването? Каквото и да измисли, едно нещо нямаше да посмее дори да спомене — манастира.

Спомни си веселието, което го беше обзело, когато говореше с пленника си или когато обясняваше измислената история на охраната. След шест години мълчание да говори му доставяше някакво странно удоволствие. Настроението му се промени обаче, когато се запита защо остави мъжа в караваната.

Е, не можех да го взема със себе си, я!

Не разбира се, но… Имах възможност за избор. Да, но не се възползва от нея. Преди…

Точно така. Когато се бореше за живота си на хълма, уби противника си. Признавам греха си! Но тук имаше и друга възможност.

Изведнъж заключението го порази със своята безпощадност. В предишния си живот той не би оставил този мъж жив.

Въпреки промените в света, докато е бил извън него, в едно отношение той си бе останал същият. А може би е станал и по-лош.