Братството на камъка

Бостънският подземен живот.

Той слезе от автобуса и се отправи към старата част на града. Тръгна през осветената от неонови реклами тъмнина на криволичещите улици (наследство от хаотичното строителство през 17 век и кошмар за архитектите на града), отмина сградите от хром и стъкло, залепени до исторически фасади от тухли и греди. Колкото повече навлизаше в лабиринта на града, къщите ставаха по-подтискащи. Пищността отстъпваше на безличие и запуснатост. Беше стигнал до джунглата, до света на хищниците. До боклука, утайката. Подземният свят на Бостън.

Проститутки се разхождаха от двете страни на улицата пред него. Въпреки студената октомврийска нощ някои бяха с къси, тесни кожени поли или с дълги рокли с цепки, разкриващи изцяло бедрата им.

Когато Дру мина, те го изгледаха косо.

— Хей, сладур!

— Искаш ли да ти опъна струната, малкия?

Дру се вглеждаше в тях, като търсеше по лицата им знак, че някоя от тези жени би могла да му бъде от полза. Ярко жълта кола спря на стопа до него. Караше я една горила. Дру веднага хвана маузера под якето си. Премигна, когато видя жената в колата на мястото до шофьора да му показва гърдите си. Зърната й бяха боядисани с червило, а тя вдигна въпросително вежди.

Дру почувства отдавна забравено стягане в корема. Поклати яростно глава. Тя се разсмя и се обърна към мъжа до нея, който вдигна кутия бира към устата си и натисна газта. Колата профуча покрай него.

Той потръпна, като се опита да потисне обзелата го възбуда. В манастира сексуалните му желания бяха изчезнали без особени усилия. Сега само за няколко часа те се бяха възвърнали отново. Продължи да върви. Но лицето на Арлийн изплува в паметта му.

Една млада негърка привлече вниманието му. Гъстата й къдрава коса бе късо подстригана като на момче. Гърдите й плуваха под тениската, отгоре носеше найлонов шлифер. Това, което го привлече, бе че тя гледаше с нещастно изражение на лицето една бримка на чорапогащника си. Изражението й събуди в него симпатия.

Той се приближи. Очите й светнаха. Тя се изправи и изпъчи гърди.

— Имаш ли терен? — запита Дру.

— За какво?

— Трябва да има легло.

— За какво?

Дру се намръщи. Не можеше да повярва, че е сбъркал с нея.

— Бъди по-точен — добави тя. — Какво искаш?

Той най-сетне разбра.

— Мислиш, че е капан? Страхуваш се, че съм ченге.

Тя притвори очи.

— Че защо някое ченге ще ме притеснява?

— Толкова отдавна беше, че съм забравил. Трябваше да попитам колко. Ако бях споменал пари, нямаше да има проблеми, нали?

— Колко за какво?

— Да прекарам нощта.

— И какво искаш да правиш през нощта?

Тя едва ли ще повярва на истината, помисли си той. Затова й направи предложение:

— О — отпусна се тя. — Това ли е всичко? За миг си помислих, че изглеждаш чудато. Всичко, което мога да кажа, е че имаш високо мнение за себе си, ако си мислиш, че можеш да го правиш цяла нощ. Петдесет долара.

Дори преди шест години тази цена би била ниска.

— За цялата нощ ли?

— Не, за един път. Може би. Ще видим — Тя го потупа по бузата. — Но трябва да направим нещо за този гласпапир на лицето ти.

— Това влиза и в моите намерения.

Блясъкът в очите й се върна.

— Да вървим тогава.

Тя го отведе две пресечки по-надолу, в една занемарена сграда със захабени тухли и прашни прозорци. Бетонните стълби целите бяха изпоцапани с птичи изпражнения.

На вратата се спря.

— Сега, скъпи, това което трябва да знаеш е, че моят приятел живее в съседния апартамент. Тъй че, ако си от любителите на разни гадости…

— Той и още двама юнака с бейзболни бухалки ще ни посетят.

— Точно така. Знаех си, че ще ме разбереш.

Те влязоха в мрачния вестибюл и се изкачиха по скрибуцащото стълбище. Перилата се клатеха. Тя отключи вратата на малък апартамент и протегна ръка с подканващ жест.

— Домът е там, където е сърцето. Бърлогата на несправедливостта.

Забелязвайки играта на думи, Дру разбра, че тя е твърде интелигентна за едно улично момиче.

— Била ли си в колеж?

— Да, в училището за яко чукане. Ако си любознателен, мога да те понауча на някои неща тази нощ — Тя се намръщи и затръшна вратата. Стаята бе малка, но чиста и приятна.

— Забележи, че не заключвам, в случай че приятелят ми реши да ни посети. В шкафа има поркане. Уиски, ръжена ракия, бърбън. Бирата е в хладилника. Мога да поръчам на едно място и сандвичи, но ще ти струва допълнително.

— Чудесно — отвърна Дру. — Не пия, но съм прегладнял. Поръчай нещо, което да няма месо. Домати и марули. Три, не четири сандвича. И мляко.

Той огледа стаята. Стомахът му се обади, когато тя вдигна телефона да поръча храната. Малък телевизор, стереоуредба, диван, хубаво кресло.

— Това ли е банята? — посочи той една врата.

Тя се разсмя.

— Да не си мислиш, че си в хотел „Риц“? Там е кенефът. Извинявай за израза. Канапето служи за легло. Само вдигни възглавниците и го издърпай.

Той така и направи. Изведнъж чу шумолене на дрехи зад себе си. Обърна се стреснат. Беше късно. С професионален жест тя вече бе свалила шлифера, блузата и тъкмо смъкваше полата.

Той вдигна ръка.

— Не. Това, което казах, че искам да правим, бе лъжа.