Братството на камъка

Тя го погледна в очите. Той не искаше да я наранява. Какво ли щеше да направи, ако започнеше да крещи?

— Добре, няма.

Отдъхна си.

— Половината от хората, които познавам, носят оръжие, но не се държат като теб. Уверявам те. Сигурно за двеста долара правиш живота на момичетата доста интересен — Тя вдигна дрехите му и смръщи нос: — Какво така мирише от джоба ти? Ужасно е!

— По-добре не питай. Казах ти.

Дру взе якето и го остави на поличката. После отпуши тръбата и натопи в чиста вода панталоните, бельото и ризата си. Помоли я за едно найлоново пликче и докато тя звънеше да пита какво става със сандвичите, пъхна Малкия Стюарт в него и завърза края на възел. После остави пликчето и маузера под кърпата заедно със снимките, които взе от манастира, и накрая натопи и якето си.

По-късно тя му даде да облече някакъв кафяв кадифен халат и той премести мишката, маузера и снимките в джоба му. Момичето забеляза изпъкналия джоб на халата, но каза само:

— Да, знам. „Не ме разпитвай“.

Някой почука на вратата. С пистолет в джоба, Дру застана зад нея, а негърката попита:

— Кой е?

— Поръчката за сандвичите. Джина, аз съм Ал.

Тя кимна на Дру и отвори вратата само колкото да плати с парите, които той й даде, и да вземе храната. После затвори веднага.

— Джина ли се казваш?

— Нещо такова. Майка ми ме кръстила Реджина1. Трябваше да го съкратя. С моята работа нямам нужда от майтапи на тема кралица.

Той се усмихна.

— Ако нямаш нищо против, Джина, може ли да заключим вратата?

— Приятелят ми иска да има възможност да влиза тук бързо, ако се наложи.

— Но и двамата знаем, че няма да му се наложи.

Тя го изгледа.

— Не съм сигурна защо изобщо те прибрах.

Но направи това, за което я беше помолил и той изведнъж се почувства по-леко. Седна на масата и бързо изяде сандвичите си. Хлябът бе стар и корав, доматите и марулите — увехнали, но след диетата с ядките, шоколадчето и сушените плодове беше толкова гладен, че това не му направи особено впечатление. Дори хладкото мляко му беше вкусно.

След като се нахрани, той усети как напрежението изчезва и на негово място идва умората. Не беше спал тридесет и шест часа. Очите му пареха от шофирането. Той погледна леглото.

— Не обичам да го правя, но ще те помоля за още една услуга.

— Няма да ти откажа.

Тя топна една пържена рибка в кетчупа.

— Искам да си легна.

— Така ли? — Джина облиза устните си. — Ами, лягай си.

— Но искам и ти да легнеш с мен.

— Какво? — очите й се разшириха. — Знаех си, че ще промениш решението си. Първо се пазариш да не правим нищо, сега пък…

— Просто искам да легнеш до мен в леглото. Това е, нищо друго.

— Само да лежа ли? Хайде! Не може да не искаш да направя нещо.

— Да, да спиш. Като мен.

Тя изглеждаше объркана.

Чудеше се как да й обясни, че няма да се чувства сигурен, ако не знае къде е и какво прави. Ако й кажеше истината — че не й вярва и не може да й довери живота си, докато спи — можеше да се разсърди и да провали всичко.

— Трудно ми е да… Виж… аз…

Тя потропа с пръсти по масата.

— …се нуждая от някого до мен.

Чертите на лицето й се отпуснаха.

— Това е най-тъжното нещо, което съм… — тя хвана ръката му.

Дру отиде с нея до дивана, разтегнаха го, а Джина извади две възглавници от шкафа.

— Нощем е студено — тя потрепера и разстели две одеала, но въпреки забележката й за студа, започна да съблича халата си.

— Недей — прошепна Дру.

— Извинявай, силата на навика — усмихна се тя, загърна се и изгаси светлината.

Той се мушна под завивките при нея. В тъмнината чувстваше до себе си мекото й, заоблено тяло, но успя да устои на изкушението, към което го мамеха гърдите и бедрата й. Не беше лежал в легло с жена от 1979 и споменът за Арлийн изплува отново. Заради предишната си професия беше избягвал контактите с много жени от гледна точка на риска. Затова, когато Арлийн се появи, тя стана всичко за него. Тя също беше член на организацията, единствената жена, която си бе позволил да обича. Гърлото му пресъхна. Джина се намести по-удобно до него, а той провери дали маузерът си е на мястото, под крака му. Тя не би могла да го вземе, без да го събуди.

Дру се опита да си намери удобна поза — откакто бе влязъл в манастира за първи път спеше на нормално легло — и да се отпусне.

— Приятни сънища — прошепна Джина в ухото му.

Надяваше се. И за голямо негово учудване наистина бяха приятни.

Или по-точно, нямаше никакви сънища. Ужасно, беше спал мъртвешки сън. Събуди го някаква светлина. Осъзна, че Джина не е до него. Стресна се, седна в леглото и едва тогава разбра, че светлината идва от телевизора. Образите го накараха да си мисли, че все още спи и сънува кошмари. Видя някакви млади мъже с диви очи, с бледи лица, облечени като нацистки войници, и — той реши че халюцинира — с червени коси, като на индианското племе мохоуки и обици на ушите. Жените носеха черни кожени якета като мотоциклетисти.

Някаква сянка се размърда пред телевизора.

Той се пресегна за маузера, но спря.

Сянката беше на Джина. Тя се обърна и свали нещо от ушите си. Лудите образи на екрана продължаваха да се движат в пълно мълчание.