Братството на камъка

Дру вървеше по улиците на Бостън като чужденец, без посока. Поскита в търговския център, спря да погледа огромните видеостени и новите играчки, на които хлапетата се учеха да развиват смъртоносни рефлекси на пилоти-убийци. Видя, че във всяка игра целта бе атака и разрушение. Унищожение. На екраните се появяваха дори ядрени облаци, за да оповестят победа или поражение.

Младежите се разхождаха в модно облекло, наподобяващо боен камуфлажен костюм от американската армия, а по-възрастните мъже с по-изискан външен вид носеха кожени якета, имитация на облеклото на летците-бомбардировачи от Втората световна война.

Лудост някаква. Мили боже, запита се той, какво бе станало със света през тези шест години?

Опита се да потисне тревогата си. Имаше нещо по-важно за него сега — да спаси душата си. Ако светът бе решил да се самоунищожи, добре. А той искаше мир и уединение. Да умреш винаги има време. Беше неизбежно. Но да умреш по време на молитва, правеше смъртта приемлива.

Следобед той звъня няколко пъти в енорията, чувствайки се все по-самотен и нетърпелив след отговора, че отец Хафър още го няма. Времето минаваше мъчително. В новия брой на „Бостън Глоуб“ все още нямаше нищо за манастира. Имаше няколко възможни обяснения за липсата на новини. Но не можеше да приеме, че телата все още не са открити. Беше почти четири и половина, когато прекоси следващия огромен комплекс от магазини. Спря, стреснат от това, което ставаше пред него. Хората бяха със зачервени очи, по лицата им се стичаха сълзи.

Нещо ужасно трябва да се е случило, помисли си той. Спомни си 1963 година, реакцията на американците след убийството на Кенеди и се приготви за най-лошото. Той се смеси с тълпата и реши да попита някого.

Една едра жена на средна възраст подсмърчаше в кърпичката си и клатеше глава.

— Колко тъжно.

— Кое?

— Гледала съм го осем пъти. И всеки път плача. Тя е толкова хубава и да умре от рак.

— От рак ли?

— Да, Дебра Уингър.

— Кой?

Жената го изгледа шокирана.

— „Време за нежност“. Откъде падате, от небето ли?

Жената посочи тълпата зад себе си. Киносалон. Филмът току-що бе свършил и хората излизаха.

Дру откри цяла редица телефони близо до магазина за бельо „Лейди Годива“. Витрините бяха пълни с бикини и сутиени. Покрай него мина мъж с обеца на ухото си, сетне жена с татуирано сърце на ръката. Дру пусна монета в процепа и нетърпеливо набра номера, който помнеше наизуст.

— Енория „Светото причастие“.

— Моля, върна ли се отец Хафър?

— А вие ли сте. Казах му за вас. Ще видя дали може да ви се обади.

Дру се подпря на стената и зачака. Когато накрая чу шум от вдигането на слушалката, не можа да познае гласа.

— Да? Ало! Отец Хафър на телефона.

Дру се намръщи. Не беше говорил с отеца цели шест години. Как можеше да е сигурен, че е той?

— Трябва да ви видя, отче. Сега. Повярвайте, спешно е.

— Какво? Кой е?

Дру загледа слушалката подозрително. Ами ако в търсенето си ония бяха достигнали до логичния извод, че той ще отиде първо при отец Хафър за помощ! Ако този глас, толкова слаб и немощен, не бе на отец Хафър, а на някой от мъжете, които го преследваха? Не, нямаше избор. Трябваше да изпълни инструкциите за сигурност от предишната си професия. Не можеше да рискува.

— Попитах кой е? — настоя гласът.

Мислите на Дру се блъскаха хаотично. Въпреки съмненията си, той се надяваше. Трябваше да вярва. Имаше една кодова дума, която веднага би му разкрила истината.

— Преди шест години се видяхме във вашия кабинет. Имахме спор. Но след това отидохме в църквата отсреща и аз се изповядах.

— Изповядвал съм много хора… Преди шест години ли казахте? Има само една изповед, която мисля, че беше важна и я помня.

— Говорехме си за ликьор.

— Господи, не може да бъде. Вие?

— Слушайте. Ликьорът. Спомняте ли си името му?

— Разбира се.

— Кажете го, бързо.

— Правят го картузианците. Намирам го за възхитителен. Наречен е на името на селцето, в което е направен за пръв път. Шартрьоз.

Дру си отдъхна. Добре.

Отец Хафър продължи:

— Какво значи цялата тази мистерия? Къде сте? Защо ми звъните? — Свещеникът дишаше шумно. — Явно не сте в…

— Не, възникнаха непредвидени обстоятелства. Трябваше да напусна. Налага се да поговорим.

— Какви обстоятелства? Какво говорите?

— Не мога да ви кажа по телефона. Трябва да ви видя. Веднага.

— Защо сте толкова тайнствен? Къде да се срещнем? И какво ще стане, ако ми кажете по телефона! — Гласът замълча. — Сигурно не си мислите, че…

— Може да ни подслушват.

— Но това е абсурд!

— Абсурд е това, което стана, отче. Казвам ви, нямам време. Спешно е и е важно. Моля ви, изслушайте ме!

Телефонът остана безмълвен. Чуваше се само накъсаното дишане на отеца.

— Отче!

— Да, да, добре. Ще се срещнем.

Дру се огледа, сниши гласа си и бързо каза:

— Вземете молив и лист. Ще ви обясня пътя. Трябва да ми помогнете, отче. Трябва да ме измъкнете!

Класическа операция за заблуда. Като по учебник. Версията за фалшивата следа, но в този случай Дру трябваше да вземе под внимание повече от една променлива.