Братството на камъка

— Извинявай, не предполагах, че телевизорът може да те събуди. Мислех си, че ако използвам слушалки…

Той посочи екрана.

— Какво е това?

— Ем Ти Ви. Дават само музикални програми. Тези са пънкари.

— Какви?

— Хей, казах, че съжалявам. Знам, че искаш и аз да спя, но разбери, моят дневен режим не е като твоят. Аз работя обикновено нощем. И затова сега съм абсолютно будна. Ако е осем сутринта, след като съм пила кафе с приятели…

— Колко е часът?

Тя погледна часовника.

— Пет и половина.

— Толкова късно? — В манастира по това време вече беше буден и готов за молитва. Той отхвърли одеалото и стъпи на пода. Дори в халата на Джина усещаше студ. Отиде в банята и пипна изпраните дрехи, които висяха на пръчката за хавлии. Бяха съвсем мокри.

— Имаш ли сешоар?

Тя се разсмя.

— Сега вече зная, че не си бил в манастир.

— За дрехите ми трябва.

Тя отново се засмя.

— По-добре се моли да се свият малко.

За закуска той поиска някакъв плод.

— Какъвто и да е — наведе се и за своя собствена изненада я целуна по бузата.

Тя също се изненада.

— Това пък какво беше?

— Казвам ти благодаря.

— Това е само половин благодаря.

Той не се съпротивлява, когато тя му върна целувката. Нито дълга, нито чувствена, но интимна. По устните.

В един друг живот, ноздрите му щяха да се изпълнят със сладостта й. И отново си помисли за Арлийн. Но този друг живот бе забранен за него. Заради греховете му.

В девет и половина сутринта Дру използва телефона в една дрогерия на две пресечки от сградата на Бостънската община. Въпреки дрипавите си и смачкани дрехи, беше чист и избръснат и не привличаше вниманието на околните.

— Добро утро. Енория „Светото причастие“ — се чу старчески глас в слушалката.

— Отец Хафър, моля.

— Ужасно съжалявам, но отец Хафър не е тук тази сутрин.

Дру посърна. На аерогарата и при Джина той няколко пъти звъня в енорията, но или никой не отговаряше или телефонният секретар обясняваше, че няма никой и предлагаше на този, който звъни, да остави името си и съобщение. За Дру това бе невъзможно. Той не можеше да остави съобщението, което носеше.

Господи! Мили Боже! Стискаше телефона и обмисляше какво да прави.

— Ало — неочаквано продължи гласът. — Там ли сте още?

— Да, тук съм. Знаете ли… Почакайте, почакайте. Вие казахте, че го няма тази сутрин. Значи ли това, че го очаквате да дойде следобед?

— Трудно мога да ви кажа. Вероятно. Но може и да не е в състояние след манипулациите.

— Какви манипулации? — Дру стисна телефона още по-силно.

— Ако ви е необходим свещеник, аз мога да ви помогна. Или някой от другите свещеници. Спешно ли е? Гласът ви звучи доста тревожно.

— Търся го по личен въпрос. Трябва непременно да говоря с отец Хафър. Но не ви разбрах, какви манипулации?

— Съжалявам. Нямам право да обсъждам това. Но щом го познавате, вероятно той ще ви каже. Защо не оставите името и телефона си?

— Ще се обадя пак.

Дру затвори и излезе от кабината. Опита се да потисне объркването си и погледна часовника си. После мина покрай лавиците и щандовете и излезе на шумната улица.

Днес следобед? А може би и днес няма да стане? Все някой трябваше да научи за всичко, което се случи. При Джина прегледа вчерашния вестник „Бостън Глоуб“. Нямаше и дума за случката в манастира. Или властите пазеха цялата история в тайна, или телата все още не бяха открити. Трудно беше да се повярва, че подобна история може да остане скрита. Докато вървеше през шумната тълпа, пред очите му бяха подпухналите тела в килиите. Мъртви. Всички мъртви.

Отново си помисли за полицията. Може би просто трябваше да се обади. Но те нямаше да му повярват. Ще поискат да се легитимира, да се срещнат с него, а той не бе готов за това. Поне докато не гарантира сигурността си. Ако все пак успееше някак си да ги убеди, че не е луд, щяха да се свържат с властите във Върмонт и някой щеше да провери в манастира. Когато откриеха телата, скоро щеше да стане ясно, че един монах е изчезнал. Бостънската полиция веднага щеше да направи връзка между този факт и човека, който се е обадил по телефона. Кой друг би могъл да знае за телата, освен някой, останал случайно жив, или този, който ги е убил! В най-лошия случай полицията щеше да го заподозре в съучастие. В най-добрия, дори и да му повярват, че е невинен, щяха без да искат да стеснят кръга на търсене на убийците и да им помогнат. А дори не смееше да си помисли какво щеше да стане, ако полицията надникнеше в миналото му. Първо щеше да се озадачи, а сетне да застане нащрек от неясните и забулени данни и истории. Щеше да бъде истинска катастрофа, ако въпросите им тръгнеха в тази посока.

Не. Пътят, който избра първоначално, си оставаше най-добрият, най-безопасният. Отец Хафър ще бъде неговият спасител. Приеми ме колкото е възможно по-скоро! Скрий ме! И ми помогни да открия враговете си.