Братството на розата

— Директността ще развали половината удоволствие — каза Жирар на Отън и се обърна в очакване към Смелцер.

— Независимо от изхода на предстоящата война — отвърна Смелцер, — ние трябва да си гарантираме един на друг, че представителите ни ще имат възможност за защита.

— Невъзможно — каза руснакът.

— Каква защита? — попита французинът.

— Пари ли имате предвид? — добави тексасецът.

— Несигурно е. Трябва да е злато или диаманти — каза англичанинът.

— И по-точно сигурни места, където да ги съхраняваме. Например, сигурни банки в Женева, Лисабон или Мексико сити — подхвърли германецът.

— Злато — подметна руснакът. — И какво предлагате да правим с тази капиталистическа стока?

— Да създадем мрежа от сигурни убежища — отговори Смелцер.

— Но това не е нещо ново! Ние вече ги имаме — каза Текс Отън.

Другите не му обърнаха внимание.

— Предполагам и почивни домове? — попита Жирар.

— Да приемем, че е така — каза германецът. — Нека да ви обясня подробно заради американския ни приятел. Вярно е, че всяка наша мрежа вече има сигурни убежища. Безопасни места, където хората ни могат да потърсят зашита или пък да разпитват информатори. Но докато всяка мрежа се опитва да запази тези места в тайна, случайно другите мрежи ги разкриват, така че тези убежища не са съвсем сигурни. Въпреки че има въоръжена охрана, една по-голяма враждебна сила може да превземе убежището и да убие всеки, който се е скрил там.

— Рискът е непредотвратим — Текс Отън повдигна рамене.

— Не знам — продължи германецът. — Това, което предлагам, е нещо ново — развитие на идеята, усъвършенстването й. При изключителни обстоятелства всеки от хората ни, от която и да е от нашите мрежи, ще има шанс да намери убежище във внимателно подбрани градове по целия свят. Аз предлагам Буенос Айрес, Потсдам, Лисабон и Осло. Всички работим там.

— Александрия — предложи англичанинът.

— Това е приемливо.

— Монреал — добави французинът. — Ако войната не се обърне в наша полза, аз вероятно ще живея там.

— Почакай малко — каза Текс Отън. — Нима очакваш да повярвам, че ако войната продължи, някой от твоите момчета няма да убие някой от моите по тези места?

— Поне докато враждебните сили остават отвътре — каза германецът. — Ние познаваме опасностите и напрежението в нашата професия. Ще призная, че дори германците понякога имат нужда от почивка.

— Да успокоят нервите и да излекуват раните си — добави французинът.

— Дължим го на себе си — каза англичанинът. — И ако един оперативен работник иска напълно да се оттегли от мрежата, той би трябвало да има възможност от убежището да отиде в почивен дом и да се ползва от тези привилегии до края на живота си. Също и пенсионен фонд, осигурен от част от златото и диамантите.

— Като награда за вярна служба — допълни германецът — и примамка за вербуване на нови кадри.

— Ако събитията протекат както предвиждам, всички ще се нуждаем от примамки — каза французинът.

— А ако събитията протекат така както аз очаквам, ще разполагам с всички съблазни, от които се нуждая — отговори германецът. — Въпреки това, аз съм благоразумен. Споразумяхме ли се?

— Какви са гаранциите, че хората ни няма да бъдат убити в тези сигурни убежища? — попита англичанинът.

— Думата на колеги професионалисти.

— А наказанията?

— Най-суровите.

— Съгласен съм — каза англичанинът.

Американецът и руснакът мълчаха.

— Да разбирам ли това като нежелание от страна на по-новите нации? — попита германецът.

— По принцип съм съгласен и ще се опитам да пренасоча средства за фондовете. Но не мога да обещая сътрудничеството на Сталин — каза руснакът. — Той никога няма да позволи укриването на чужди оперативни работници на Съветска земя.

— Но вие трябва да обещаете никога да не навредите на противников оперативен работник, докато той се намира в указанато убежище.

Руснакът кимна неохотно.

— А г-н Отън?

— Добре, с вас съм. Ще ви отпусна някакви пари, но не искам подобни неща на американска територия.

— Така, съгласни ли сме на такива компромиси?

Останалите кимнаха.

— Ще имаме нужда от парола за тази система — каза Ландиш.

— Предлагам приют — подхвърли Смелцер.

— Немислимо — отвърна англичанинът. — Половината от нашите болници се наричат приюти.

— Тогава предлагам следната алтернатива — включи се французинът. — Всички сме образовани хора. Сигурен съм, че ще си спомните историята на моя сънародник Пиер Абелар.

— Кой? — попита Текс Отън.

Жерар обясни.

— Значи, отишъл в църква и получил закрила? — каза Отън.

— Свято убежище.

— Ще го наречем „санкция“ — каза Смелцер — „санкцията на Абелар“.

Два дни по-късно, на 1 октомври, сряда, френският министър на отбраната Деладие се завърна в дома си в Париж след срещата с Хитлер в Мюнхен.

Самолетът му кацна на летището в Ле Бурже. Още със стъпването на земя той беше приветстван от развълнуваната тълпа, която крещеше: „Да живее Франция! Да живее Англия! Да живее мирът!“

Развявайки знамена и цветя, тълпата проникна зад здравата полицейска барикада. Репортери се втурнаха по алуминиевата стълбичка, за да поздравят завърналия се министър на отбраната.

Деладие остана смаян.