Братството на розата

Обърна се към Фоко от новинарската служба на Ройтер и измърмори:

— Да живее мирът? Те не разбират ли какво подготвя Хитлер? Тъпи копелета.

Париж, 3 септември 1939, неделя, 5.00 следобед.

Говорител прекъсна предаването на театър „Мишелин“ по радиото, за да съобщи: „Франция официално е във война с Германия“.

Радиото замлъкна.

В Буенос Айрес, Потсдам, Лисабон, Осло, Александрия и Монреал бяха създадени международни сигурни убежища на най-големите шпионски мрежи в света. До 1941 тези мрежи щяха да включват Япония, а до 1953 и територията на Китай.

Светите убежища вече приемаха нуждаещите се от закрила.

Книга първа Свято убежище

Човек на навиците

Вейл, Колорадо.

Валеше силен сняг, който заслепяваше Сол. Той се спускаше по склона през все по-дълбокия сняг, като рязко променяше посоката си. Всичко беше бяло — небето, въздуха, земята. Видимостта се скъси, докато накрая можеше да вижда единствено вихрушката пред лицето си. Спускаше се през хаоса.

Той можеше да връхлети върху някое незабележимо дърво или да се подхлъзне по някоя скрита скала. Това обаче нямаше значение. Чувстваше се превъзбуден. Усмихваше се, докато бурният вятър жулеше страните му. Кръстосваше наляво и надясно. Усещайки промяната в наклона, той веднага набра скорост.

Следващият склон беше по-стръмен. Той се отблъсна с щеките си, за да се засили. В стомаха му припари. Харесваше му. Вакуум. Нищо пред него или зад него. Минало и бъдеще нищо не означаваха. Само настоящето — и беше прекрасно.

Някаква тъмна фигура се изправи пред него.

Отбивайки рязко встрани, Сол заби върховете на ските си, за да спре. Главата му пулсираше. Силуетът се люшкаше от дясно наляво, изчезвайки в снега.

Сол дочу някакъв писък през вятъра и втренчено загледа през очилата си. Намръщи се и заора снега в тази посока.

В бурята сенките се събираха. Ред дървета.

Стон.

Намери скиора проснат срещу един дънер. Имаше кървави следи в снега. Сол прехапа устни под маската си. Приведе се и видя алени капки по челото на скиора и гротескния ъгъл на крака му.

Мъж. Гъста брада. Широк гръден кош.

Сол не можеше да отиде за помощ. В хаоса на бурята не би могъл да намери мястото отново. Нещо повече, дори да успее да доведе помощ, дотогава човекът щеше измръзне до смърт.

Единствената възможност. Не си и помисли да се занимава с раната на главата или със счупения крак. Нямаше смисъл, нямаше време. Свали ските си, махна тези на ранения мъж, спусна се към един бор и откърши кичест клон.

Положи клона до мъжа. Внимателно постави ранения отгоре, така че здравият крак да подпре счупения. Стисна края на клона и се прегърби, влачейки го. Връщаше се. Снегът жулеше по-силно, студът проникваше през ръкавиците му. Бавно, той продължи да дърпа.

Мъжът простена, когато Сол премина през някаква неравност. Снегът ги засипваше. Раненият се сгърчи и почти се изплъзна от клона.

Сол побърза да го намести. Стресна се, когато една ръка внезапно го стисна за рамото. Той се извърна и се втренчи в неясната фигура. Черен надпис „Ски-патрул“ се открояваше върху жълтото яке.

— Надолу! На сто метра! Заслон! — викна мъжът, помагайки на Сол.

Спуснаха се по хълма. Сол се удари в заслона преди да го види. Усети метала пред себе си. Напъна отключената врата и пристъпи вътре. Воят на вятъра затихна. Почувства спокойствието.

Върна се и помогна на ски-патрула да внесе ранения скиор.

— Вие добре ли сте? — попита мъжът. Сол кимна. — Постойте при него, докато доведа помощ — продължи той. — Ще се върна със снегоход след 15 минути.

Сол кимна отново.

— Вие направихте нещо необичайно — промълви мъжът. — Изчакайте. Ще се стоплите.

Той излезе и затвори вратата. Сол се подпря на стената и се свлече на земята. Вгледа се в стенещия скиор, чиито клепачи потрепваха.

— Дръж крака си неподвижен.

Мъжът болезнено потръпна и кимна:

— Благодаря.

Сол сви рамене.

Човекът изкриви лицето си от болка и каза:

— Голям гаф.

— Случва се.

— Не. Гадна работа.

Сол не разбра. Мъжът бълнуваше.

— Не видях в бурята — раненият го погледна смръщено, а слепоочията му пулсираха. — Проклятие.

Сол се заслуша в бурята. Скоро чу далечното боботене на снегорини.

— Идват.

— Били ли сте на ски в Аржентина?

Гърлото на Сол пресъхна. Бълнува? Едва ли.

— Веднъж. Кървеше ми носа.

— Аспирин…

— …лекува главоболие — отговори Сол, довършвайки паролата.

— В десет вечерта — изпъшка мъжът. — Проклета буря. Кой е очаквал, че всичко ще се изпорти?

Бученето се засили. Снегоринът спря пред заслона. Вратата рязко се отвори. Влязоха трима от ски-патрула.

— Добре ли сте? — обърна се единият мъж към Сол.

— Да. Но момчето бълнува.

Да се поддържа стереотип. Всеки ден Сол спазваше все същия режим. Появяваше се на описаните места в уговорено време. Осем и половина: закуска в кафенето на хотела. Половинчасова разходка, маршрутът неизменен. Двайсетминутно висене в една книжарница. Единадесет часа: по хълмовете, отново обичайният маршрут.