Братството на розата

Балтимор. Три дни по-късно, 2.00 следобед. Мексиканският ресторант беше почти празен. Въпреки това те седнаха на маса в най-отдалечения ъгъл.

Мъжът запали цигара, изучавайки Сол.

— Ще се нуждаем от подкрепа.

— Може би — каза Сол.

— Знаеш правилата.

Сол кимна. Установен метод. Група от четиринадесет мъже, по-голямата част извършваха наблюденията, другите снабдяваха с екипировка, предаваха съобщения, осигуряваха алиби. Всеки от тях знаеше възможно най-малко за останалите. Всички изчезват час преди да се появят професионалистите. Ефективно. Сигурно.

— Добре — обърна се мъжът към Сол. — Това обаче са шест неща. По четиринадест мъже за подкрепа. Значи 84. Освен това може да организираме среща, да разгласим, да продаваме билети.

— Може би не — каза Сол.

— Така че имай ме предвид.

— Изходът е всички заедно — по едно и също време, на едно и също място.

— Кой знае кога ще е това? Може и цяла година да чакаме.

— Три седмици от днес.

Мъжът се загледа в цигарата си. Сол му каза къде. Другият си загаси цигарата.

— Продължавай — каза той.

— Можем да сведем наблюдението до минимум, за да сме сигурни, че и шестимата ще се появят на срещата.

— Възможно. Но все пак ще се нуждаем от комуникации. Някой друг трябва да намери стоката.

— Ти.

— Безспорно. Ще бъде трудно да я вкараме в сградата.

— Не е твой проблем.

— Така е добре. Не ми харесва обаче, че не е изпипана. Но ако така го искаш, то може да свършим работата и с двадесет човека.

— Прав си — каза Сол. — Така го искам.

— Какво става?

— Да кажем, че имах няколко задачи с хора, които ме провалиха. Губя вярата си в човешката природа.

— Това е смешно.

— Доколкото мога, искам да завися само от себе си за тази работа.

— И от мен, разбира се. Ще трябва да зависиш и от мен.

Сол го изгледа. Сервитьорката донесе сметката.

— Аз плащам — каза Сол.

Имението бе разположено в долина — вила на три етажа, плувен басейн, тенискортове, конюшни, избуяло зелено пасище, парк с алеи за езда, патици в езерото. Сол лежеше във високата трева на един горист хълм на половин километър от имението. Топлото пролетно слънце оставаше зад гърба му, така че да не се отразява в лещите на далекогледа и да не привлече вниманието на охраната пред къщата. Той изучаваше един прашен облак над черния път. Към къщата приближаваше лимузина, а други четири бяха паркирани пред шестместния гараж вляво. Колата спря пред къщата и пътникът слезе. Един бодигард тръгна към него.

— Трябваше вече да е там — чу се глас от радиопредавателя на Сол. Грубият тон на мъжа, с който беше говорил в Балтимор. Радиопредавателят беше настроен на рядко използвана честота. Въпреки това имаше вероятност някой случайно да чуе разговора и затова радиопредавателят беше снабден с устройство за кодиране. Само някой с декодер, настроен на същата необичайна честота, би могъл да получи чист сигнал.

— Това е последният — продължи гласът. — Айбол И. Д. Като броя и тоя, който живее тука, в зоната са и шестте цели.

Сол натисна бутона за предаване.

— Ще го взема оттук. Изтегляй се.

Той се загледа към къщата през далекогледа. Посетителят беше влязъл, а лимузината вече стоеше до другите пред гаража.

Погледна часовника си. Всичко по разписание. Въпреки че вилата сега беше добре охранявана, само преди седмица беше много слабо защитена. Само един човек пред вратата, друг в къщата и трети около нея. Три поредни нощи Сол изучава имението с апарат за нощно гледане „Старлайт“. След като научи режима на охраната, по кое време се сменяха и кога не внимаваха, той реши да проникне в къщата в 4.00 сутринта. В тъмнината беше пропълзял до задната част на къщата. Точно в 4.00 двама от хората му отвлякоха вниманието на охраната. На пътя пред входната врата започнаха да бръмчат и да се бутат, сякаш са деца, които се състезават с таратайки. Като използва суматохата, Сол свали катинара на задната врата и влезе в мазето. Не се притесняваше от алармена система, защото беше забелязал, че пазачът на къщата никога не взема предпазни мерки и не изключва аларма, когато влиза. Светейки си с малко джобно фенерче, той закрепи пластичен експлозив на тръбите на парното и постави радиодетонатор. Прибра нещата си, заключи вратата и изчезна в гората, докато все още чуваше бученето на таратайките.

Два дни по-късно пристигна цялата охрана и запечата вилата. Претърсвайки къщата те биха могли да намерят експлозива, но от своя наблюдателен пункт, той не забеляза суматоха. Изглежда охраната бе ангажирана само с наблюдаването на района на къщата.

Скоро щеше да разбере дали експлозива е още там. Погледна отново часовника си и видя, че двадесет минути са минали. Достатъчно време за мъжа с трапчинката на брадата да изчезне. Прибра радиопредавателя и далекогледа в сака си. Сол концентрира вниманието си върху стръкче трева. Започна да го фокусира, стесняваше полезрението си, докато постепенно тревичката обсеби съзнанието му. Успокоен и освободен от емоции, той натисна копчето на радиодетонатора.