Бърз е моят револвер

Нямах определена цел. Просто карах след някого, който беше пред мен. Приближихме се някак си до Манхатън Бридж и беше по-лесно да пресечем, отколкото да излезем от трафика. Сега се движех зад някакъв камион, който караше надолу по Флатбуш авеню, чийто шофьор явно не бързаше заникъде, защото не нарушаваше правилата и спираше прилежно на червените светофари. Караше с такава скорост, че когато спря на Бевърли Роуд за десет минути, аз останах отзад и го изчаках да се върне. Следвах го още малко. Светлините на града останаха назад и аз разбрах, че пресичаме Флойд Бенет Фийлд. Свежият въздух, който идваше откъм океана, оставяше върху устните ни солен вкус. Минахме по моста и камионът зави наляво. Насочих колата по някакъв път, целият в завои, който водеше натам, откъдето духаше бризът. Карах по него, докато ни доведе до Рокауей Пойнт.

Стояхме вече час. Лола спеше. Радиото работеше тихо. Носеше се музика, която се смесваше с въздуха и небето и всичко щеше да бъде прекрасно, ако причината за тази разходка не беше едно убийство.

Лола отвори сънено очи и каза:

— Здрасти.

— Здравей, рожбо.

— Къде е сега Лола?

— На брега.

— А с кого?

— С един готин на име Майк. Запознахме се в града, в бара. Помниш ли?

— Не, но се радвам, че си тук с мен.

Тя се повъртя на задните си части и се облегна назад, като продължаваше да ме гледа. Без съжаление, без объркване. Просто любопитно.

— Колко е часът?

— След полунощ — отвърнах. — Искаш ли да се прибираме?

— Не.

— Ще се разходим ли тогава?

— Хайде. Може ли да си сваля обувките и да ходя боса по пясъка?

— Можеш да свалиш от себе си всичко, ако искаш.

— Може би ще го направя, като слезем на брега, Майк.

— Не прави нищо от този род. Аз съм дяволски притеснителен.

Беше истинско удоволствие да слизаме надолу по тясната пътека, прескачайки камъните и гледайки луната. Лола си пъхна ръката в моята. Беше топла и мека, но ме стискаше толкова здраво, сякаш бях някаква скъпоценност, която не трябваше да изпуска. Тогава си спомних думите на Рижата, че на мъже като мен не трябва да се бъркат в джоба, и се учудих колко бе права.

Свали обувките си, както желаеше, и тръгна боса, заравяйки крака в пясъка. Когато стигнахме до водата, аз също се събух. Беше студено, но приятно, твърде приятно, за да си разваляме настроението с приказки. Ходихме така по брега, докато около нас не остана нищо друго, освен пясък и светлинките на къщите не изчезнаха някъде далеч зад гърба ни.

— Харесва ми тук, Майк — каза Лола.

Тя отстрани ръката ми, взе една мида и я загледа така, сякаш беше някакво рядко съкровище. Прегърнах я през талията и седнахме на пясъка сред високите дюни. Подадох й цигара и на светлината на огънчето забелязах, че лицето й се е променило. Тя беше намерила вътрешен покой.

— Студено ли ти е? — попитах аз.

— Малко. Нямам много неща под роклята.

Без да й предлагам шлифера си, го наметнах върху раменете й и се облегнах на лакти назад, а тя обви коленете си с ръце и се загледа към океана. Дръпна дълбоко от цигарата и се обърна към мен:

— Защо ме доведе тук, Майк?

— Да си поговорим. Имам нужда от някого, за да си поговорим.

Тя се облегна назад на пясъка.

— Мозъкът ми се прояснява, Майк — каза тя. — За Нанси ли?

Кимнах.

— Кой я уби?

Лола дълго и мълчаливо изучава лицето ми.

— Полицай ли си?

— Частен детектив. Но никой не ме е наемал.

— Мислиш, че са я убили, а не просто е била блъсната от този шофьор?

— Лола, не зная какво да мисля. Всичко се върти пред очите ми. Да кажем, че не ми харесва начинът, по който умря.

— Майк… Аз също мисля, че са я убили.

Едва не подскочих.

— Какво те кара да мислиш така?

— О, не знам. Много неща. Ако е бил нещастен случай, значи е станал точно преди момента, в който е трябвало да бъде убита. Това мога да кажа, Майк.

Обърнах се и ръката ми покри нейната. Лунната светлина върху триъгълното й деколте ми пречеше да се съсредоточа. Кожата й беше бяла и гладка, в рязък контраст с черния сатен. Можех да си мисля само за това, какъв сутиен можеше да носи под такава рокля. Навярно някакво инженерно чудо.

— Откъде я познаваш, Лола?

Отговорът беше прост:

— Работехме заедно.

— Ти? — не изглеждаше съвсем искрено.

— Не ти ли изглеждам такава?

— Може би… ако някой има мангизи и скъпа кола и търси интересното на живота. Но не и в онзи сектор. Какво правеше там?

— Работех в един публичен дом.

— Мислех, че всички момичета са загинали по време на пожара.

— Тогава не бях там. Аз… бях в болница. Лежах там известно време. Изписаха ме днес. — Тя се загледа в пясъка и изписа две букви: V. D. — Това беше причината да бъда в болница. Затова трябваше да работя в публичен дом, а не си прекарвах времето с момчета, които имат мангизи и скъпи коли. Някога имах всичко това, но го загубих. Не съм много умна, нали Майк?

— Не — отвърнах аз. — Не си. Всеки може да прави това, което ти правиш, и да си изкарва прехраната от него. Не е трябвало никога да го правиш. Нанси също. Няма оправдание за това. Каквото и да се случи, има само един начин да се оправиш. Не, Лола, няма оправдание за това.