Бърз е моят револвер

— Пожарът е станал преди двайсет дни. Направено е подробно разследване. Огънят е избухнал случайно, а момчето, което е хвърлило запалената клечка през прозореца, все още е в болница. Пламъците блокирали предния вход, а задният бил затрупан с боклук. Никой не се е спасил. Три момичета загинали на покрива, две — в стаите, а две умрели, след като скочили през прозореца.

Преди да успея да кажа нещо за благодарност, Пат продължи с неприятни нотки в гласа:

— Казвай какво знаеш, Майк. Не си отишъл там само от празно любопитство и ако все още смяташ, че това е убийство, трябва да направим търговията. И то веднага.

— Добре, щом си толкова проницателен — изсмях се аз. — Още се мъча да науча коя е Рижата. Казаха ми, че преди да го удари на свободна практика, е работила тук.

Този път се засмя Пат.

— Това ли е всичко? Да ме беше попитал мен!

Замръзнах до телефона.

— Името й е Санфорд. Нанси Санфорд. Имала е няколко малки имена, но, изглежда, е харесвала най-много Нанси, затова решихме, че е собственото й име.

Скърцащите ми зъби вдигнаха повече шум от гласа ми.

— Кой ти каза?

— Имаме много хора, Майк. Двама патрулни го научиха.

— Може би знаеш и кой е убиецът?

— Разбира се. Същото онова момче. В лабораторията намериха следи от боя по дрехите й и парченца плат по автомобила. Всичко е много просто.

— Така ли?

— Аха. Освен това имаме свидетел. Най-малкото свидетел, който я е видял няколко минути, преди да бъде убита. Един чистач, който метял тротоара, видял как тя едва-едва се мъкнела, защото била мъртво пияна. Паднала, след това се надигнала и олюлявайки се, изминала още малко разстояние… После я намерили наблизо, в края на платното, където я изхвърлила колата.

— Намерихте ли близките й… някой, който я е познавал?

— Не, не можахме да стигнем толкова далеч. Доста добре е поработила. Заличила е всички следи от миналото си.

— И така, следва традиционната процедура. Дървен сандък… и край.

— А какво още, Майк? Като изключим осъждането на младежа, всичко вече е приключило.

— Помогни ми, Пат! — извиках аз на тази муцуна. — Ако заровиш ковчега й, преди да съм приключил, ще ти изкарам ангелите, нищо че си полицай!

Гласът на Пат звучеше спокойно:

— Ние не бързаме, Майк. Имаш време.

Оставих бавно слушалката и станах, като непрекъснато си повтарях името й. Навярно съм го казал доста силно и на глас, защото една стройна брюнетка, която седеше на ъгловата маса, ми изпрати един озадачен поглед, който преди това беше преминал през много бутилки ликьор. Мястото на такава красавица като нея изобщо не беше в тази част на града. Носеше рокля от черен сатен, а деколтето й стигаше чак до колана. Седеше си там с кръстосани крака, без да разбира пълната стойност на това, което ми даваше безплатно.

Ярко начервените й устни се разтеглиха в усмивка и тя каза бавно:

— Нанси. Винаги Нанси. Всички търсят Нанси. Защо не обърнат внимание и на сладката Лола?

— Кой е търсил Нанси?

— Ами всички. — Тя се опита да подпре брадичката си с ръка, но лакътят й се плъзна от масата долу. — Мисля си, че са я намерили, защото не я виждам вече тук. Нанси е мъртва. Знаеше ли, че Нанси е мъртва? Обичах я, но тя е мъртва. Може би и Лола ще свърши работа, мистър? Лола е мила и е жива. Много ще ти хареса, като я опознаеш отблизо.

По дяволите! Тя вече ми харесваше!

Глава IV

Когато седнах до брюнетката, барманът и тримата до бара се обърнаха. Пияниците не влизаха в сметката, бяха доста далече. Опитах комбинацията от зловеща усмивка и твърд поглед и барманът се залови с работата си. Но все пак той стоеше в края на бара, където можеше да чуе всяка високо произнесена дума. Лола кръстоса дългите си красиви крака и се наведе напред. Широкополата й шапка се залюля на един инч пред очите ми.

— Ти си приятно момче, мистър. Как се казваш?

— Майк.

— Само Майк?

— Достатъчно е. Искаш ли да се повозиш и малко да изтрезнееш?

— М-м-м… Имаш блестяща скъпа кола за Лола? Обичам мъже със скъпи автомобили.

— Имам само една скъпа вещ. И това не е колата.

— Говориш мръсотии, Майк.

— Та какво реши?

— Става.

Тя се изправи и аз я поведох към изхода. Беше мила, много мила. Като ябълков пай в черна сатенена рокля. Подкрепях я за лакътя, без да свалям очи от нея. Беше висока, стройна и красива, но устата й бе свикнала да произнася само определени думи. Лола бе предназначена за разпродажби по намалени цени.

Моята таратайка я разочарова, но нямаше друг избор. Облегна се назад и подложи лице на вятъра. Очите й бяха затворени и аз си помислих, че е заспала, докато тя не се протегна и не нахлупи голямата си шапка. Тогава наистина заспа.