Бърз е моят револвер

— Майк — каза той, — защо си се загрижил толкова за името й? В града е пълно с такива като нея и всеки ден с тях се случват подобни неща.

— По дяволите, Пат, вече ти обясних. Тя ми харесваше. Не ме питай защо. Не мога да ти обясня, защото сам не разбирам. Но се кълна, че ще довърша този случай! Нали няма да я заровиш с едно Х на ковчега?

— Окей, не се превъзбуждай. Не зная какво можеш да направиш по случая, след като с него се занимава цял отдел.

— Да ядат конски фъшкии, тези от отдела.

Натиках една угарка в устата си. Пат ме изчака да запаля, после стана и тръгна към мен. Не се усмихваше повече. Очите му бяха сериозни, той сложи ръка на рамото ми и каза:

— Майк, знам, че си много добър. Все още ли имаш под опашката си муха, която казва, че са я убили?

— Аха.

— Някакви, макар и най-малки основания?

— Не.

— Добре. Ако откриеш нещо, ще ми съобщиш ли?

Пуснах струйка дим към тавана и кимнах с глава.

Погледнах към него, но старото приятелство си беше отишло. Пат беше от полицаите с достатъчно мозък да разберат, че другите хора имат резерви по отношение на ченгетата. И не само резерви. Зад това, което хората наричаха резерви, се криеше богат опит и ноу-хау.

— В моргата ли е сега? — попитах го аз. Пат кимна. — Искам да я видя.

— Добре, ще слезем долу веднага.

Погледнах Велда, след това часовника, и й казах да изчезва. Тя си обличаше палтото, когато ние излязохме през вратата. По пътя Пат не каза много неща. Борих се с трафика до старото тухлено здание и забавих ход, за да изчакам Пат.

Вътре цареше хлад. Но не онзи, който идва с чистия въздух рано сутрин, а хлад, който миришеше на химия и смърт. Беше тихо и това ме караше да потръпна. Пат помоли служителя да му даде списъка на личните вещи на покойната и докато той го търсеше в чекмеджето, ние чакахме мълчаливо.

Нямаше много неща. Дрехи, но всички носят дрехи. Пудра, червило и малко пари, няколко дрънкулки без никаква стойност, каквито всяко момиче носи в чантата си.

— Това ли е всичко? — попитах аз и върнах списъка.

— Всичко, което имам, мистър — прозина се служителят. — Искате ли да я видите?

— Ако нямате нищо против.

Той ни поведе покрай стелажите, докосвайки ги с пръст подобно на дете, което си играе с прътите на някоя ограда. Когато стигна до един рафт, на който пишеше „неидентифицирана“, той свери номера със списъка в ръката си и отвори втората клетка отдолу. Що се отнасяше до него, той разглеждаше Рижата просто като купчина кореспонденция.

Смъртта не я беше променила. Само бе изтрила напрегнатия израз от лицето й. Нито синините по врата, нито охлузванията от падането имаха смъртоносен вид. Но именно така стояха нещата. Хората попадат под влака на метрото и се качват обратно на платформата само с лека уплаха, други блъскат автомобилите си в скали и остават невредими, а тя само бе леко бутната, но вратът й беше счупен.

— Кога ще бъде аутопсията, Пат?

— Няма да има аутопсия сега. Едва ли е необходимо, след като имаме шофьора. Това не е убийство.

Пат не виждаше лицето ми. Гледах скръстените зад гърба му ръце и си припомнях как тя вдигаше чашата с кафето. Като принцеса. Тогава имаше пръстен, а сега нямаше. Грациозната й тогава ръка сега беше издраскана и подпухнала и следите, оставени от копелетата, когато са се напъвали да свалят пръстена, сега не се забелязваха сред другите.

Не, не са го откраднали. Крадецът щеше да вземе и чантичката, а не само пръстена, когато е лежала на платното. А момичетата не забравят да си сложат пръстена особено когато са подходящо облечени.

Да, Пат грешеше. Той не го знаеше, а и аз не се канех да му го кажа… поне засега. Това си беше чисто убийство, ако въобще съм виждал някога убийство. Нямах никакви съмнения повече.

— Достатъчно ли видя, Майк?

— Да, видях всичко, което исках.

Върнахме се обратно при бюрото и проверихме списъка с принадлежностите. Нямаше пръстен. Радвах се, че мога да се махна оттук, и излязох навън на свеж въздух. Поседяхме в колата пет минути и аз запалих цигара.

— Какво ще стане с нея, Пат?

Той сви рамене.

— Както обикновено. Ще задържим тялото, докато установим самоличността й, а после ще я погребем.

— Не бива да я погребвате без име.

— Бъди разумен, Майк. Ще направим всичко, което е по силите ни.

— И аз.

Пат ме погледна.

— Каквото и да стане, в никакъв случай не я кремирайте. Ще платя за погребението, ако трябва.

— Аха. Но мислиш, че няма да ти се наложи. Добре, Майк, прави каквото искаш. Това дело вече не е мое, но, по дяволите, ако добре те познавам, скоро ще се окаже отново в ръцете ми. Не се опитвай да ми прережеш гърлото. Ако се появи нещо ново, веднага ми съобщи.

— Естествено — кимнах аз и потеглих.

Писмото бе закъсняло с три дена. Адресът явно е бил взет от телефонния указател, който не беше преиздаван от времето, когато се преместих в новия апартамент. Пощенските служители го бяха преадресирали и ми го бяха изпратили. Почеркът беше лек и женствен, докоснат от грациозността на Спенсъровия стил.

Ръцете ми трепереха, докато разкъсвах плика. Разтрепериха още по-силно, когато започнах да го чета, защото писмото беше от червенокосата.