Бърз е моят револвер

— Чуй ме, миличка… Не искам да ти припомням, но ти си била в паричния рекет. Абсолютно порочно занятие, но е носело мангизи. Всичко, което е пречело на някои хора да увеличат приходите си, би могло да стане причина за смъртта й, дори и да е било нещо, което само са подозирали. Ако мислиш, че нещо би могло да се превърне в такава причина, значи си близко до истината.

— Струва ми се, че разбирам.

— Добро момиче. — Станах и пъхнах цигарите в джоба си. — Знаеш къде да ме намериш. Не се отклонявай от пътя си, освен ако не е нещо страшно важно. Не искам да видя името ти в нечий списък.

Лола помести стола и дойде при мен. Двамата отидохме заедно до вратата.

— Защо? — попита тя. — Толкова ли много означавам за теб?

Тя беше по-красива от всякога — висока и грациозна, със скритата дълбочина на очите, които ме гледаха. Можех да почувствам здравата закръгленост на тялото й, което се притискаше към моето. Прегърнах я.

— Ти означаваш за мен много повече, отколкото мислиш, Лола. Всеки може да сгреши. Но не всеки може да поправи грешките си. Ти си една на един милион.

В очите й заблестяха сълзи. Лицето й беше изпълнено с нежност, когато притисна нежната си мека буза до моята.

— Мили, моля те, недей. Трябва да измина дълъг път, преди да стана достойна за някого. Бъди просто добър с мен… Но не много. Аз… аз се страхувам, че няма да издържа това.

Не можех да й отговоря с думи. Потърсих устните й и усетих пламъка им, който изригна като неудържим огън надолу по тялото й, докато тя се извиваше в ръцете ми в страстен трепет. Знаех, че й причинявах болка, но тя не обръщаше внимание на това.

Трудно беше да я отблъсна; трудно й беше да ме пусне. Нахлузих шапката си на главата и стиснах ръцете й, без да кажа нищо. Но и двамата знаехме за обещанието, което се криеше в нашето мълчание. Излязох навън и вървях така, сякаш предишната нощ не съществуваше, сякаш тялото ми не беше вдървено от болка, а лицето ми — изподраскано и подуто.

Глава VII

На предното стъкло под чистачката една квитанция за паркинг ме зяпаше право в лицето. Измъкнах я оттам, прочетох я и я сложих в жабката. Още няколко загубени часа в полицията. Седях в колата с ръце на волана и подреждах мислите си. По дяволите, нямаше никакъв ред. Приличах на председател на събрание, който се опитва да въдвори ред с гумено чукче, докато цялата зала е изправена на крака и беснее.

На пръста ми проблясваше пръстенът на Рижата — малко кръгче от злато, което се бе изтрило до такава степен, че беше заприличало на венчална халка. Свалих го и започнах да го разглеждам внимателно на слабата светлина, сякаш това нещо можеше да ми проговори. Добре, можеше и да ми проговори. Може би. Подкарах колата и на Девето авеню завих надясно.

Когато достигнах долната част на града, повечето от малките магазинчета бяха вече затворени. Крейсирах бавно по авенюто и търсех бижутерийния магазин на един мой приятел. Извадих голям късмет, защото решетките бяха спуснати, светлините загасени и той се канеше да си върви вкъщи.

Когато почуках на вратата, той ме позна, ухили се й отвори.

— Здрасти, Нат. Разполагаш ли с малко време?

Целият беше усмивка. Малък дебеланко, който посрещаше богатството в същото сако с цвят на алпака и протрити панталони, както в мършавите стари времена. Ръката му здраво стискаше моята, когато ме въведе вътре.

— Майк — засмя се той, — за теб винаги ще намеря време. Ела отзад. Искаш да поговорим за доброто старо време, а?

Прегърнах го през раменете.

— Не, този път ще говорим за настоящето. Имам нужда от твоята помощ.

— Разбира се, разбира се. Сядай тук.

Той побутна един стол към мен и аз се разположих удобно, докато той вадеше бутилка вино и наливаше по едно пиене за двамата.

Чукнахме се, след това опразнихме чашите. Добро вино. Нат отново напълни чашите, после се облегна назад и скръсти ръце на корема си.

— Е, Майк, какво мога да направя за теб? Надявам се, че няма да ми се наложи като миналия път да служа за примамка на твоите бандити?

Усмихнах се и поклатих глава, протягайки към него пръстена на Рижата. Пръстите му автоматично бръкнаха в джоба на жилетката и излязоха оттам с лупата, която веднага отиде на носа му.

— Това е работата, Нат. Можеш ли да проследиш историята на този пръстен?

Няколко минути Нат мълча, като изследваше внимателно всеки детайл на пръстена, след това лупата падна в дланите му и той поклати глава.

— Антика. Ако имаше някаква особена история, може би…

— Никаква история.

— Това е много лошо, Майк. Много ли е важно това, което искаш да разбереш?

— Изключително важно.

— Не зная какво да ти кажа. Виждал съм много неща от този род преди и съм сигурен, че съм прав. Въпреки че съм само един…

— Ти си достатъчно добър за мен, Нат. Какво ще ми кажеш за него?