Бърз е моят револвер

Мускулите ми се вдървиха и не можех да извадя фаса от устата си. Лола го направи вместо мен. Взе ножица и разряза фланелката ми. Беше ме страх да гледам, но си наложих да го сторя. Гърдите ми бяха нашарени с кървавочервени резки. Имаше места, където месото се беше откъснало и раните все още кървяха. Лола натисна едва-едва ребрата ми, за да види дали няма някое счупено, но дори този лек натиск ме накара да се напрегна. Затова пък се убедихме, че краищата на ребрата ми не стърчат. Не бях готов за операция.

Водата беше гореща и същевременно галеща. Лежах, а Лола триеше лицето, раменете, гърдите и ръцете ми. След това проми раните и драскотините с кислородна вода и ги подсуши. Вече бях почти заспал, когато усетих как пръстите й разкопчават колана ми. Очите ми се отвориха едва-едва.

— Хей, какво… — започнах аз, но се получи някаква жалка пародия на членоразделна реч, и Лола не ме послуша.

Оставаше ми само да затворя очи и да й позволя да ме съблече. Нежните, ласкави докосвания отнасяха като с магия болката, а струйките топла сапунена вода отмиваха мръсотията.

Беше чудесно. Толкова хубаво, че заспах, а когато се събудих вече беше четири часът и Лола я нямаше. На масичката до главата ми имаше вода с почти разтопени кубчета лед, пакет Лъки и бележка.

Когато се протегнах и я взех от пепелника, не ме болеше вече толкова много. Бележката гласеше:

Скъпи Майк,

Стой където си, докато се върна. Изхвърлих всичките ти неща на боклука, освен бельото, така че не се опитвай да ми бягаш. Взех ключовете и ще донеса от апартамента ти дрехи. Пистолетът е под дивана, но те моля да не стреляш в стаята, защото, комендантът ще ме изгони. Дръж се прилично.

Обичам те.

Лола.

Дрехите! По дяволите! Нима ги е изхвърлила… Ами че там беше пръстенът! Отметнах завивката и скочих въпреки отново избухналата болка. Оказа се, че е излишно. Портфейлът ми, малко дребни пари и пръстенът бяха до мен, на масата зад чашата с вода.

Най-малкото бях в състояние да стигна до телефона без каквито и да било усилия. Набрах централата, помолих да ме свържат с информация и дадох името и адреса на клиента си. Слушалката вдигна икономът, който ме свърза с мистър Бърин-Гроутин.

— А, вие ли сте, Майк? Добър вечер. Какво става?

— Няма с какво да се похваля, освен че едва не ми светиха маслото.

— Какво? Как така?

— Попаднах в капан за сукалчета и си го вкарах сам. Следващия път ще бъда по-умен.

— Какво се е случило?

— Насочиха ме към някой си Мърей Кендид. След като не намерих при него това, което търсех, проследих го до паркинга и там си изпатих. Един от онези подлеци си мисли, че е проявил снизходителност, като ми е позволил да живея, но започвам да се съмнявам в добрината му.

Мистър Бърин загуби самообладание.

— Боже мой! Майк… Може би не трябва…

Дори и да бях вложих усмивка в гласа си, тя беше фалшива.

— Не, мистър Бърин. Те ме пребиха, но не ме уплашиха. Следващия път ще бъда нащрек. Дори в известен смисъл съм доволен, че стана така.

— Доволен?! Страхувам се, че не споделям гледната ви точка, Майк. Това е толкова… нецивилизовано! Просто не разбирам…

— Едно от онези копелета е убиецът на червенокосата, мистър Бърин.

— Така ли? Тогава сте напреднал доста. Но как го разбрахте?

— Изпусна пръстена, който е свалил от пръста й. Сега е у мен.

Този път в гласа на клиента ми прозвуча нетърпение.

— Видяхте ли го, Майк? Можете ли да го идентифицирате?

Боже, как не ми се искаше да го огорчавам.

— Отговорът и на двата въпроса е — не. Уви, мистър Бърин, беше ужасно тъмно и това, което видях, бяха само звездите.

— Жалко, Майк… Какво възнамерявате да предприемете сега?

— Да се успокоя малко. — Почувствах силна умора. — Извинете, ще ви звънна по-късно. Първо трябва да обмисля всичко.

— Разбира се, Майк. Но, моля ви, бъдете предпазлив. Ако с вас се случи нещо, ще се чувствам пряко отговорен.

Успокоих го колкото можах, сложих слушалката и легнах на дивана, като този път взех телефона със себе си. Пат го нямаше на работното му място и затова му позвъних у тях. Той се зарадва да ме чуе и слушаше мълчаливо. Разказах му всичко. Не споменах само за пръстена.

И Пат разбра това.

— Има още нещо, нали?

— Защо мислиш така? — попитах аз.

— Звучиш прекалено доволен за човек, на когото са смлели всички кокали.

— Да, струва ми се, че попаднах на следа.

— Кои са те? Момчетата на Кендид ли?

— Не съм сигурен, Пат. Разбира се, не е изключено да са отишли там преди мен и да са подготвили всичко. Но в главата ми се върти друга идея.

— Казвай.

— Когато влязох в офиса му, някой излезе. Някой, който ме видя. Вървях след Кендид, а онзи — другият, след мен. След като е разбрал накъде тръгва Мърей, той ни е настигнал с няколко момчета.

— Тогава защо Мърей не се е намесил, когато положението е станало напечено? — възрази Пат.