Бърз е моят револвер

— Проверихме. Била е там малко преди да умре. А къде е живяла преди това?

— Нямам представа. След като се махна оттук, загубих следите й. От време на време някой споменаваше, че я е виждал, но аз никога не съм я виждала. Страхувам се, че не мога да ти помогна. Може би Мърей ще ти каже.

— Ще го попитам — казах аз. — Между другото, за информацията е определена награда — подхвърлих небрежно аз. — Петстотин долара.

Лицето й просветна при това.

— Не разбирам, Майк. Пет стотачки, за да разберете къде е живяла, а не коя е тя. Какъв е смисълът?

— Искаме да разберем това, защото някой наоколо би могъл да я идентифицира. Имаме неприятности с хората, които предявяват фалшиви претенции за парите, и не искаме да ги дадем на който и да било, преди да сме разбрали коя е тя.

— С други думи, задръж парите под шапката ми, докато разбера нещо. Ако въобще разбера нещо.

— Имаш ги.

— Ще си ги заслужа. Отбий се пак и виж дали не съм научила нещо. Ще поразпитам наоколо.

Тя допи питието си и се обърна с усмивката си тип „забавлявате ли се?“, махна ми с ръка и се присъедини към партито. Очевидно детето нямаше нищо против да припечели малко пари. Щях да ги запазя за нея, докато тя поразпита наоколо. Не беше кой знае какво, но можеше да ми даде някаква нишка.

След час и половина и пет питиета се появи Мърей Кендид. Виждах го за първи път, но по начина, по който келнерите засноваха нагоре-надолу, фермерите се оживиха, можех да се досетя, че е дошъл шефът. Всички започнаха да се оглеждат, да намигват и подвикват приветствия, очаквайки в отговор усмивка, която да направи впечатление на околните.

Мърей Кендид не приличаше на човек, който е в рекета. Беше нисък и дебел, с розови бузи и лице, на което пишеше всичко за него. Приличаше на нечий любвеобилен чичо. Може би именно такъв човек трябваше да бъде в рекета. По петите му вървяха неотлъчно две горили и се държаха така, сякаш бяха членове на семейството. Бяха млади и облечени в безупречни смокинги. Раздаваха усмивки и стискаха ръцете на познатите, но по начина, по който оглеждаха всичко наоколо и държаха шефа си под постоянна закрила, можеше да се заключи, че са платени хрътки. Бяха силни, смели и гледаха самоуверено. Явно работата им харесваше. Бях готов да се обзаложа, че нито пият, нито пушат.

В този момент се появи оркестърът и прожекторът хвърли светло петно върху момичето на дансинга. Докато светлините угасваха, видях, че триото се насочваше към нишата в далечния ъгъл. Отиваха към мястото, което исках да разгледам по-отблизо… Офиса на Мърей Кендид. Изчаках танцът да свърши, погледах номера със стриптийза, след това платих сметката и си проправих път през разсвирепялата тълпа към нишата. Видях къс коридор с две врати. Едната беше стъклена. Над нея имаше надпис „Изход“. Другата беше метална, но покрита с лак, който наподобяваше рисунъка на дърво. Без брава. Това беше офисът на Мърей. Натиснах копчето и някъде зазвъня звънец, който аз не чух, но след няколко секунди вратата се отвори и единият от телохранителите ми кимна.

— Бих искал да видя мистър Кендид. Тук ли е? — попитах аз.

— Да. Името ви, моля?

— Мартин. Хауърд Мартин от Де Мойн.

Той посегна към стената и взе слушалката на вътрешния телефон. Докато чакаше да се свърже, опипах вратата. Беше дебела около три дюйма и уплътнена със звукоизолираща материя. Доста приятно местенце.

Младежът окачи слушалката и влезе вътре:

— Мистър Кендид ще ви приеме.

Гласът му звучеше някак особено: безизразен, лишен от каквито и да било обертонове, с абсолютно равна интонация. Вратата зад мен се затвори тихо и се оказахме в антре, което имаше само едно украшение… друга врата. Той я отвори и аз влязох в кабинета.

Бях вече в средата на стаята, когато чух шум, обърнах се и видях как още една врата се затваря зад мен. Това място беше фрашкано с врати, но затова пък нямаше и следа от прозорци.

Мърей Кендид седеше наполовина скрит зад масивно дъбово бюро, което заемаше по-голямата част от стената. Зад гърба му бяха наредени снимки на танцьорки от неговото шоу и портрети на една дузина знаменитости. Всички бяха с автографи. Освен няколкото стола и дивана, на който се беше разположила другата горила, малкото радио и барчето, в стаята не видях никакви други мебели.

— Мистър Кендид?

Той се изправи с усмивка и протегна ръка. Поех я, като очаквах влажно и меко ръкостискане. Не беше такова.

— Мистър Мартин от… ъ-ъ-ъ… Де Мойн, нали така?

Казах му, че беше така.

— Седнете, сър. Какво мога да направя за вас?

Онзи на дивана, който едва ме беше погледнал, подхвърли равнодушно:

— Въоръжен е, Мърей.

Едва не ме сгащи със смъкнати панталони.

— Правилно, братко — съгласих се аз. — Полицай съм, от полицията в Де Мойн.

Казах го спокойно, но бях дяволски ядосан. Да забележи кобура под специално ушития костюм… Да, тези момчета бяха професионалисти, и то от дълго време.

Мърей се усмихна лъчезарно.

— Вие, пазителите на реда, без оръжие сте като голи. Сега ми кажете какво мога да направя за вас.