Бърз е моят револвер

По мен беше полепнал чакъл, а пръстите ми така се бяха впили в дланите, че едва успях да ги разтворя. Потта, която се стичаше на ручеи по лицето ми, докато изпълзявах изпод колата, отмиваше засъхналата кръв и влизаше в раните, които се отваряха от напрежението.

Седях и се поклащах от гръмотевичната буря в главата ми, опитвайки се да фокусирам очите си. Сетивата ми се събуждаха бавно, пропорционално на усилването на болката, повсеместна и безкрайна. Главата ми се цепеше. Всичко се въртеше пред очите ми и изглеждаше двойно. Сега можех да мисля. Започнах да си спомням, но това, което си спомних, изкара една псувня от подпухналите ми устни, така че просто си седях там и мислех.

Тежестта, която ме дърпаше надолу, се оказа моят пистолет, който все още си беше на мястото. Така и не бях успял да се възползвам от него. Мислех си какъв кретен съм, за да се оставя да ме хванат в такъв капан. Да, наистина бях кръгъл идиот, който напълно заслужаваше да го налагат така по мутрата!

Часовникът ми като по чудо се беше отървал само с една драскотина по стъклото. Стрелките показваха 6.15. Направих си сметка, че се бях въргалял тук цяла нощ. Едва тогава осъзнах, че колите бяха паркирани тук за през нощта. Тези момчета бяха изчислили добре мястото. Дяволски добре.

Опитах се да стана, но краката не ме държаха, затова се облегнах на колата в напразни опити да си поема въздух. Адската болка не ми даваше да мръдна. От дрехите ми бяха останали само някакви парцали. По лицето ми висяха парчета кожа. Изобщо не можех да докосна тила си. Гърдите ми горяха от ударите в ребрата, които бях получил. Не можех да кажа дали някое от тях беше счупено. Съдейки по болката, нито едно не беше останало здраво.

Не зная колко време съм седял така, опипвайки безумно чакъла с пръсти и размишлявайки. Може би минута, а може би час. До мен имаше купчина камъчета и започнах да замерям с тях тасовете на отсрещната кола. Те се удряха по тях със слаб звук и падаха на земята.

Едно от камъчетата издаде съвсем друг звук и аз посегнах към него, за да опитам отново. Но това не беше камък. Беше пръстен. Пръстенът с познатата лилия. Издраскан и смачкан, когато е бил изпуснат на настилката.

Неочаквано забравих болката и умората. Скочих на крака и широка усмивка разкриви устните ми, защото бях сигурен, че този, който се опита да ми отнеме пръстена на Рижата, ще заплати с живота си. Щеше да умира по-бавно и по-мъчително от всяко копеле, което е умирало преди. Бях готов да се обзаложа, че докато той издъхваше, щях да си пръсна шибаната глава от смях.

Колата ми ме чакаше кротко на мястото си до задната стена. Отворих вратата и се строполих на седалката, като се опитвах да се наместя така, че тялото да ме боли по-малко. Излизайки от гаража, подадох през прозорчето два долара за това, че бях просрочил времето за паркиране. Момчето взе мангизите, без дори да ме погледне.

Мислех си, че ще се оправя до вкъщи. Грешах. Дълго преди да бях стигнал до Стем, пронизващите болки ме нападнаха отново, краката ми отказваха да натискат педалите. Беше истинско чудо, че не се блъснах някъде. Стигнах до Петдесет и шеста улица. До дома на Лола имаше паркинг, завих в него и изключих двигателя. Когато двойка ранобудници минаха покрай мен, аз се свлякох от седалката, изпълзях навън, хлопнах вратата и се затътрих към входа.

Стълбите се оказаха истинско мъчение. Едва ми стигнаха силите да натисна звънеца. Лола отвори вратата и очите й щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Боже мой, Майк, какво се е случило?

Тя ме хвана за ръка и ме отведе в стаята, където се повалих на дивана.

— Майк… Добре ли си?

Едва преглътнах.

— Всичко е окей.

— Ще повикам лекар!

— Не.

— Но, Майк…

— Казах не, по дяволите! Остави ме на мира. Трябва да си почина.

Лола развърза връзките на обувките ми и вдигна краката ми на възглавниците. Изглеждаше развълнувана, но прекрасна. Както винаги. Беше облечена в друга черна рокля, която сякаш бе нарисувана върху тялото й.

— Закъде си се стегнала, рожбо?

— За работа, Майк, но сега естествено никъде няма да ходя.

— Ще ти дам аз едно „няма да ходя“! Работата ти е по-важна от всичко останало. Само ми позволи да остана тук, докато се свестя малко. Не ми е за първи път. Дреболия. Върви.

— Имам на разположение още цял час.

Нежните й ръце развързаха вратовръзката ми, свалиха ловко сакото и ризата, без да ми причини каквато и да е болка, и аз я погледнах учудено.

— Пипаш като професионалист, скъпа.

— Патриотизъм — обясни тя. — Бях медицинска сестра по време на войната. Сега ще те измия.

Лола запали цигара и ми я пъхна в устата, после отиде в кухнята и чух шум от течаща вода. Появи се с купчина кърпи.