Бърз е моят револвер

Облегнах се назад и запалих цигара, като исках да спечеля време. Когато изстрелях клечката в кошчето за боклук, бях готов да го метна.

— Искам няколко момичета за едно парти? В началото на месеца ще имаме конгрес и искаме да се повеселим.

Веждите на Мърей се повдигнаха от изненада нагоре и той почука с пръст по бюрото.

— Нещо не схващам добре. Казвате… момичета?

— Аха.

— Но как мога аз…?

Усмихнах му се пресилено.

— Слушайте, Кендид. Аз съм полицай. Момчетата ми се върнаха вкъщи от Ню Йорк и казаха, че са си прекарали чудесно времето. Споменаха, че трябва да се видя с вас, за да ми намерите няколко момичета.

Лицето му изразяваше пълна обърканост.

— С мен? Да, занимавам се с туристи, но каква връзка може да има всичко това с момичетата?! Аз, разбира се, не съм… ъ-ъ…

— Правя това, което ми казаха момчетата, мистър Кендид. Те ме посъветваха да се обърна към вас.

Той пак се усмихна.

— Страхувам се, че има някаква грешка, мистър Мартин. Съжалявам, но с нищо не мога да ви помогна.

Той се изправи, показвайки с това, че разговорът ни е приключил. Този път не ми подаде ръка. Казах му довиждане и си сложих шапката, като позволих на горилата да ми отвори вратата.

Когато си тръгнах, момчето ми кимна любезно. Излязох и оставих вратата да се затвори зад гърба ми. Не знаех какво да мисля, затова отидох в бара и си поръчах едно питие. Когато го получих, вдигнах чашата — студена и влажна — и гледах тъпо как в нея се надигат и пукат мехурчета.

Студено и влажно. Така се чувствах целият. Там нямаше никакъв сейф, нищо, в което милият мистър Кендид би могъл да пази документацията, ако въобще имаше такава. Какво пък. Щом я няма тук, значи е на друго място. Добре… това беше нова карта, която си струваше да се разиграе.

Допих коктейла, взех си шапката и изчезнах от заведението. Въздухът на улицата не беше много свеж, но миришеше на милион долара след задуха в Зироу Зироу. На отсрещната страна се намираше Клем Хат, едно чудесно капанче, специализиращо се в морски дарове. Там можех спокойно да си поседя пред бара, да си пия бирата и същевременно да наблюдавам улицата. Влязох, поръчах си една дузина неща, малко бира и започнах да чакам.

Мислех си, че е минало доста време, но не беше така. Преди да съм изял и половината порция стриди, на входа на клуба се появи Мърей Кендид. Той постоя малко и после тръгна на запад. Крачеше повече като за работа, а не като за разходка. След минута вече го следвах по другия тротоар на около петдесет фута разстояние. На два пъти се спира да говори с някакъв тип и аз се преструвах, че ме интересуваше менюто, окачено на витрината на една кръчма. Не че се страхувах, че ще ме види… наоколо имаше твърде много хора, за да ме открои сред тях.

Когато премина половината град и пресече няколко улици, разбрах накъде се беше насочил. От моята страна на улицата, малко по-напред, се намираше паркингът. Мърей Кендид се насочи към него по диагонала. Усмихнах се на себе си, защото дори Мърей и да ме срещнеше, имах чудесно оправдание — моята бричка също беше паркирана там.

Оставих го да влезе и го последвах на двайсет крачки. Пазачът взе квитанцията и ми връчи ключовете от колата, като упорито се мъчеше да не заспи, преди да е получил бакшиша си.

Колата ми беше в долния ъгъл и аз тръгнах към нея под сенките. Не се чуваше никакъв звук, освен шума от стъпките по настилката. Някъде се хлопна врата или пък запалиха кола, но нищо друго. Във въздуха се долавяше само приглушеното напрегнато ехо от градската джунгла и стоманеното безмълвие на притаилия се и готов за скок тигър.

Изведнъж някой извика слабо измежду редицата от коли. След секунда викът се повтори и аз полетях напред.

В тесния проход от паркирани коли беше тъмно. Пред лицето ми се озова тежката ръкохватка на пистолет, която ме прати право на земята и бирата тръгна обратно по гърлото ми. Нямах време да помръдна, нито пък място, където да се обърна. Последваха мощни удари по главата и раменете. Нечии крака чупеха ребрата ми с ужасна сила, а дръжката на пистолет методично налагаше като чук лицето ми.

От гърдите ми се изтръгнаха звуци: тихи звуци от болката, която кипеше в тялото ми. Опитах се да се надигна, за да се хвана за нещо, независимо какво, но получих жесток удар по бузата от върха на нечия обувка. Главата ми отлетя назад и попадна на нещо метално. Не можех да се помръдна.

Почти ми беше приятно да лежа така. Не чувствах болка. Само блъскане и усещането за разкъсвано месо. Нито образ, нито каквито и да било усещания. После някъде отдалеч се чу монотонен глас:

— Засега стига.

Друг глас започна да спори, твърдейки, че изобщо не стига, но първият победи. Ударите престанаха. После изчезнаха и звуците. Лежах там, знаейки, че спя буден, сънувайки един реален сън. Изобщо не ме беше грижа, радвах се на усещането, че съм почти мъртъв.

Глава VI

Събудиха ме първите полегати слънчеви лъчи. Те падаха върху покривите на къщите, отразяваха се в стъклата и никела на колите, изтръгваха ме от благословеното вцепенение и забиваха в тялото ми хиляди игли, които предизвикваха ужасна болка.