Бърз е моят револвер

— На мен нищо, но съм гледала какво прави с другите. На мен ми плаща заплата и това е всичко, но аз не съм сляпа. Може да ти извади душата с памук и е готов на всичко, за да постигне това, което иска.

Нямах търпение да докопам чантата. Ан разбра това. Тя се усмихна и напипа портфейла във вътрешния ми джоб.

— Донесе ли парите?

— Колкото успях да събера.

— Колко?

— Зависи какво има вътре. Какво се каниш да правиш с тях?

— Ще замина на дълго пътешествие. Ще направя всичко възможно, за да се измъкна от този град. Повръща ми се от него.

Приближих се и вдигнах чантата. Беше лека и мръсна. По кожата се виждаха следи от кал. Мислех си, че може би тук се намира отговорът, причината за смъртта на Рижата. Чантата беше заключена.

— Намерих я тази сутрин. Имаме нещо като килер, пълен с всякакви боклуци. Днес ми се наложи да потърся нещо там и се натъкнах на това. На чантата имаше етикет от автобусните линии на името на Нанси.

— Как се е оказала там?

— Преди време Мърей прави ремонт. Когато разчистваха помещението, всичко ненужно бе отнесено в килера. Явно тогава Нанси не е била там, а после е решила, че е загубила чантата.

Ан излезе и се върна с бутилка и две чаши. Пихме мълчаливо, после тя отново напълни чашите, седна в края на матрака и ме загледа. Приличаше на котка, свободна и спокойна, но криеща в себе си невероятна пъргавина и сила. Беше си подгънала краката и дори плътната тъкан не можеше да прикрие еластичната заобленост на бедрата й. При всяко вдишване гърдите й изпълваха гънките на роклята, борейки се с плата, и на мен ми се струваше, че най-накрая ще победят.

— Не се ли каниш да я отвориш?

В гласа й долових ирония.

— Трябва ми игла или карфица…

Ан остави чашата си в края на масата и се смъкна от матрака. Мина твърде близо до мен. Протегнах се и я спрях, но не се наложи да правя усилия, защото устните й светкавично се залепиха за моите, а самата тя се озова в обятията ми, притискайки се към мен толкова силно, че усещах всяка частица от възхитителното й тяло. Зарових пръсти в косата й и отметнах назад главата й, за да мога да целувам врата и раменете й, докато тя стенеше страстно.

Когато я пуснах, очите й тлееха като въглени, готови всеки миг да пламнат. Усмихна се, излезе и след малко до мен стигна шум от подрънкване на инструменти. Дрънченето утихна, но Ан не се върна веднага. Когато влезе в стаята, роклята й беше изчезнала, както и всичко останало, а тялото й бе покрито само от едно прозрачно халатче. Съвсем умишлено Ан мина пред лампата, за да потвърди догадките ми.

— Харесва ли ти? — попита тя.

— Когато е на теб — да.

— А ако не беше на мен?

— Пак щеше да ми хареса.

Ан постави на масата една от онези запатентовани играчки, които според рекламите би трябвало да решат всички проблеми, възникващи в едно домакинство, после измъкна от джоба ми цигара и я запали с настолната запалка. Издуха дима в лицето ми и попита:

— Това не може ли да почака?

Целунах връхчето на носа й.

— Не, мила, не може.

Когато пъхнах приспособлението в ключалката, Ан се отдръпна. Тази щуротия скърцаше и се въртеше, докато най-накрая се огъна. Обърнах инструмента от другата страна. Този път ми провървя. Чу се прещракване и ключалката се отвори. Но преди да успея да мръдна, светлината угасна. През пелената от цигарен дим проникваше само слабото мъждукане на настолната лампа.

— Майк… — прошепна Ан.

Обърнах се, за да запратя нещо по нея, и застинах — беше свалила халата си и стоеше като жива статуя в средата на стаята, пушейки цигара, чието оранжево пламъче се отразяваше в очите й. Стоеше разкрачена, ръката й галеше бедрото и всеки мускул на дръзкото й тяло разпалваше у мен страстта. Оказа се, че моята блондинка всъщност в основата си е брюнетка, но това я правеше дори още по-интригуваща и съблазнителна. Във всеки случай беше напълно достатъчно да ме накара да забравя за чантата, за това, че ме бяха пребили, и за убийството.

Взех я в прегръдките си. Тя дишаше учестено на рамото ми. После ме ухапа леко по врата, измъкна се от ръцете ми и легна на дивана, където трябваше да я последвам. Трепкащата светлина на лампата, заливаща стаята, сякаш шепнеше заедно с нас… докато не се разнесе стон.

Ръката ми трепереше, когато се протегнах да взема цигара. Ан ми се усмихна и каза меко:

— Вече бях започнала да се съмнявам, че мога да предизвикам нечий интерес.

Целунах я.

— Недей да кокетничиш. Доволна ли си, че успя?

— Да.

Ан не каза нито дума, когато станах и се върнах до масата, но през цялото време ме гледаше. Оставих цигарата и се залових с чантата.

Подсвирнах през зъби. Чантата бе натъпкана със съвсем нови детски дрешки. Разглеждах ги бавно. Миниатюрни пуловерчета, обувчици, шапчици и разни други дреболии, които дори не знаех за какво служат. На дъното имаше две внимателно сгънати бебешки одеялца.

В главата ми се блъскаха десетки предположения, но само едно от тях имаше някакъв смисъл. Рижата имаше дете. Някой беше бащата. Прекрасна ситуация за шантаж. И причина за убийство. И още един факт. Всички неща бяха съвсем нови. Някои от тях дори още носеха етикети.