Бърз е моят револвер

Отворих ципа на страничния джоб и видях дузина безопасни игли, червило и малко огледалце. В малкия джоб открих няколко снимки. Разгледах ги и видях една напълно различна Нанси — млада девойка на шестнайсет години. Беше снимана на плажа с някакъв юноша, а после и с друг. Сигурно снимките са били направени по време на някоя разходка извън града. Имаше много младежи, но Нанси явно не предпочиташе никого от тях.

Да, тогава е била друга. Свежа като току-що разтворила се пъпка. Очите й ми се усмихваха, сякаш знаеха, че ще дойде ден, когато тези снимки ще попаднат в ръцете ми. На две от тях ясно се виждаха ръцете й. Нанси имаше пръстен.

Внимателно се вглеждах във фона с надеждата да разбера къде са били направени снимките, но виждах само пясък. На гърбовете им нямаше никакви надписи или знаци. Отново се бях оказал в задънена улица. Пред мен се бе изпречила висока стена, която не можех да прескоча без стълба.

— Помогна ли ти това? — попита внезапно Ан.

Кимнах, откъснах от чековата си книжка един лист, подписах го и го оставих на масата. Вече бях написал сумата, но все пак попитах:

— Колко искаш?

Тя не отговори и аз се огледах. Все още гола, Ан лежеше на дивана и се усмихваше. Накрая каза:

— Николко. Ти вече ми плати.

Затворих чантата, взех си шапката от закачалката и отворих вратата. Червенокосата все още продължаваше да е права, но мистър Бърин ми дължеше петстотин долара. Ан щеше да може да предприеме това пътешествие.

Намигнах й, тя ми отвърна и вратата се затвори зад мен.

Глава VIII

През нощта не можах да заспя и извадих съдържанието на чантата на масата пред себе си. Пушех цигара след цигара, като се опитвах да проумея какъв смисъл може да има всичко това. Детски дрехи, няколко снимки, кална чанта… Всички на Рижата.

В хладилника имаше бира и аз отпивах бавно от нея, докато мислех и прехвърлях през ума си всички факти.

Слънчевите лъчи се прокрадваха през спуснатите завеси и аз си спомних, че бях обещал на мистър Бърин да му се обадя. Той сам вдигна слушалката и този път моят глас звучеше сънено.

— Отново е Майк.

— Добро утро. Рано сте станали.

— Още не съм лягал.

— На стари години ще ви се наложи да се разплащате за липсата на самодисциплина, млади момко.

— Може би — отвърнах с равен глас аз, — но днес ще плащате вие. Попълних чек за петстотин долара.

— Отлично, Майк. Веднага ще се погрижа за това. Научихте ли нещо от вашия… източник?

— Нещата само се объркаха. Но аз ще разбера. Кълна се!

— В такъв случай се надявам, че от парите е имало полза. Само че, моля ви, внимавайте, защото не искам пак да се забъркате в някоя история.

— Това е нещо обичайно за професията ми, мистър Бърин. Сега ми се струва, че вече налучках някаква следа.

— Прекрасно. Заинтригувахте ме. Тайна ли е?

— Не. Открих чанта, претъпкана с детски дрешки. И няколко снимки.

— Детски дрехи?

— Били са на Рижата… или на детето й.

Той се замисли и после си призна, че това е истински ребус.

— Сега вървете да спите. Обадете се, ако се наложи.

Очите ми горяха, изпитата бира ми пречеше да мисля. Дръпнах за последен път от цигарата и хвърлих фаса, после рухнах на дивана и потънах в дълбок сън. Прекрасен непробуден сън, който ме изолираше от всички безобразия на битието и оставяше само една неясна мечта…

Камбана. Тя звънеше, звънеше, а аз се мъчех да се скрия от този звън като от досадна муха, но не успях. Накрая се събудих. До главата ми телефонът се тресеше и аз едва сподавих желанието си да го грабна, за да го запратя в стената.

Беше Велда.

— Майк… ти ли си? Майк, отговори!

— Аз съм, скъпа, аз. Какво искаш?

В гласа й долових облекчение.

— Къде беше, по дяволите! Търсих те по всички кръчми из града.

— Тук бях.

— Звънях четири пъти.

— Спях.

— А, пак си се мотал цяла нощ… Коя беше този път?

— Зелени очи, сини коси, пурпурна кожа. Защо ми досаждаш? Кой от нас е началникът?

— Рано тази сутрин се обади Пат. Научил е нещо във връзка с Фини Ласт. Обади му се.

— Да беше казала веднага!

Затворих, набрах номера на полицията и дежурният ми обясни, че капитан Чембърс е на работа, но в момента го няма, бил излязъл по служба.

Беше единайсет и петнайсет. Половината ден беше минал. Събрах детските дрешки в чантата, сложих снимките в страничния джоб, после отидох в банята и застанах под душа.

Телефонът отново зазвъня и трябваше да шляпам мокър по пода.

Пат се засмя.

— Как прекарваш времето си, приятел?

— Ако знаеше, щеше да поискаш да си сменим местата. Велда каза, че знаеш нещо ново по въпроса за Фини.

Той веднага премина към същността.

— Тази сутрин получих съобщение от Крайбрежието. Изглежда, Фини Ласт е заподозрян в убийство. Но работата е там, че този, който би могъл да го разпознае, е мъртъв. Налице е само словесен портрет.

— Това вече е нещо. Не е трудно да го опише човек. Зализан. Какво смяташ да правиш?

— Направих запитване. Ако описанието съвпадне… Имам копие от негова снимка. Направих го от разрешителното за оръжие. Вече го изпратих.

— Значи, когато се наложи, можем да го задържим като заподозрян… Ако го намерим.