Бърз е моят револвер

— Може да е просто съвпадение. Може да е пазарувал точно на тези три места. Това не ми харесва.

— Не се страхувам, Майк. Той…

— Ако не е случайност, той скоро ще научи за теб и все някъде ще те причака. Не, това не ми харесва.

Лола помръкна, позволявайки на сянката от предишната й загриженост да покрие лицето й за момент.

— Нали каза, че съм великолепно момиче, Майк? Няма да ми е за първи път, ако някой се лепне за мен на улицата. Един точен удар с коляното на подходящо място може да причини много грижи на досадника, а ако това не се окаже ефикасно… един силен вик ще събере цял куп герои, които ще се погрижат за всеки, независимо колко як е той.

Засмях се.

— Добре, добре. След такава реч ще ме бъде страх да те целуна за лека нощ.

— Майк, с теб съм безпомощна като малко коте и безсловесна като жирафа. Моля те, целуни ме за лека нощ. Става ли?

— Ще си помисля. Първо трябва да си свършим работата.

— Каква работа?

— Да разгледаме снимките. Имам цял куп снимки, направени от Нанси. За тях са платени доста пари, така че ще бъде грехота да се мотаем така.

Разтребихме масата и аз извадих снимките от кутията.

— Половината гледаш ти, а другата половина — аз. Внимавай, може пък и да открием нещо.

Лола кимна и взе горната, а аз — долната половина. В началото оглеждах много внимателно всяка снимка, но те бяха еднотипни и скоро започнах да действам по-бързо. Лица и пак лица, усмивки, понякога учудени изрази, специални пози… Много от тях бяха снимани на Бродуей, на един и същи фон.

На две снимки мъжът се бе опитал да скрие лицето си. Фотоапаратът беше достатъчно бърз, за да спре движението, но пръстът на копчето се е оказал твърде бавен за да му попречи да си вдигне ръката. Оставих ги настрани. Откритата част от лицето ми се струваше позната.

— Майк… — обади се внезапно Лола.

Тя прехапа устни и ми показа една снимка: приятна на вид девойка се усмихваше на мъж на средна възраст, който гледаше съсредоточено в обектива.

— Тя… е една от момичетата. Заедно… ходехме на срещите.

— А мъжът?

— Не го познавам.

Взех снимката и я сложих при останалите заделени. След пет минути Лола намери друга снимка: момичето беше зверче със замръзнали черти на манекенка. Мъжът можеше да бъде олицетворение на грозотията — нисък и дебел, облечен в дрехи, които би трябвало да го направят по-висок, но в тях изглеждаше още по-нисък и дебел.

— И тя ли, Лола?

— Да. Малко се задържа в Ню Йорк. Беше умна и това й помогна Да се омъжи. Помня и мъжа. Държи игрален дом в града. Освен това се занимава малко и с политика.

Ето какво било. Детайли, които обясняваха защото. Дребни подробности, които биха могли да се превърнат във въпроси от първостепенна важност. Купчинката от оставените настрана снимки растеше. Може би всяка от тях имаше непонятно за нас значение.

Вероятно по-голямата част от тях бяха само камуфлаж за залъгване на хората.

Обърнах снимката и видях надпис, направен с молив: „Виж S-5.“

За Нанси това е било нещо повече от снимка. Нима бе водила досие?

Отделните части започваха да застават по местата си и вече можеше да се сглоби цялата картина… Придърпах към себе си останалите фотографии и започнах да ги преглеждам по-внимателно.

Със следващата снимка ми провървя. Толкова силно мразех някои хора, че лицата им се запазваха в паметта ми като живи. От снимката ми се усмихваха двама младежи на не повече от двайсет години. По лицата им беше изписана надеждата на младостта, когато животът тепърва започва. Но мен ме интересуваше какво има отзад. Клиентът ми влизаше в някакво здание. Носеше бастун. Зад него Фини Ласт затваряше вратата на колата. Носеше униформата на шофьор. Но най-важен беше изразът на лицето на Ласт. Гледаше минаващия човек със злобна усмивка, пълна с омраза.

А той беше обзет от ужас. Дори и на снимката си личеше, че се мъчи да се скрие от Фини.

Да, имаше от какво да се страхува. Казваше се Ръс Бауен и по-късно бе намерен мъртъв. Бяха направили тялото му на решето не много, след като снимката е била направена.

Можех да почувствам как кожата изтънява по слепоочията ми. Стиснах зъби. Лола ми каза нещо, но аз не я чух. Тогава тя ме хвана за ръката и ме накара да я погледна.

— Какво се е случило, Майк? Какво има? Моля те… не гледай така!

Поставих снимката пред нея и й показах групата на заден план.

— Този е мъртъв. А мъжът до него е Фини Ласт.

Зениците й се разшириха бавно и невярващо. Тя поклати глава.

— Фини ли? Не може да бъде.

— Недей да спориш, милинка. Това е той. Снимката е направена по времето, когато е работил при мистър Бърин. Не бих могъл да сбъркам Зализания и след милион години.

Лола ме изгледа внимателно. После погледът й се отмести към снимката и тя отново поклати глава.

— Казва се Милър, Пол Милър. Той е един от онези, които… които снабдяват публичните домове с момичета.

— Какво-о-о?

— Точно така. Едно от момичетата ми го показа преди известно време. Работеше на Западното крайбрежие. Там ги намираше, а после ги препращаше в синдиката на изток. Сигурна съм, че е той.