Бърз е моят револвер

Поръчах си още бира. Пред Лола вече се мъдреха две мартинита и една празна чаша. Младежите се смееха, разговаряйки доста силно, за да можем да чуем за какво става въпрос. Един от тях стана, пусна някаква гадна шега и тръгна към нас напетушинен.

Той прегърна Лола през кръста и започна да я дърпа, за да я свали от високата табуретка, когато аз взех цигарата между пръстите си и я изстрелях с бързо движение. Запаленият й край улучи окото му. Сладките му думи се смениха с болезнен стон и поток псувни.

Останалите от взвода веднага наскачаха от местата си и тръгнаха към мен със заучен маньовър, но бяха със секунда по-бавни. Завъртях се и така изритах мъдрото копеле в слабините, че си беше изкарал ангелите още преди да се стовари на пода като чувал с картофи. Взводът зае спокойно позицията си до бара.

Никой не се сети да му окаже първа помощ.

Следващото мартини на Лола поръчах аз.

Момчето на пода застена и започна да повръща.

— Да си вървим, Майк — помоли ме Лола. — Ръцете ми треперят така, че не мога да вдигна чашата.

Хвърлих парите на бармана, който ме зяпаше с тъпа усмивка на лицето. Момчето изригна още веднъж и ние излязохме.

— Ще ми кажеш ли най-после нещо? — попита ме Лола. — Честта ми е спасена, а ти дори не се усмихна, както подобава на победител.

Подарих й една истинска усмивка.

— Така по-добре ли е?

— Толкова си грозен, че направо си красив. Майк, някога ще те накарам да ми разкажеш откъде са ти тези белези над очите и на брадата.

— Ще ти разкажа само част от историята.

— Жените в твоя живот, така ли?

Кимнах й развеселен, а тя ме ръгна в ребрата и се направи на обидена.

Улицата беше безлюдна. Пропуснахме няколко коли и минахме на отсрещния тротоар с вдигнати яки. Смеехме се без каквато и да било причина, държахме се за ръце, а дъждовните капки светеха като хиляди искри в косите на Лола. Мина ми през ум, че приличаме на влюбените двойки, снимали се с удоволствие, за да увековечат щастливия миг.

Интересно какво е получавала Рижата за това? Навярно по пет цента за всеки две изпратени снимки. Въшлив метал. Не беше честно. Копелета като Мърей Кендид се търкаляха в мангизи, тлъстите маймуни имаха достатъчно капитал, за да се изръсят за един уикенд с проститутки от най-висша класа. Плащаха на зализани тарикати като Фини Ласт да уговорят момичето да продаде тялото и душата си за шепа фъстъци. Дори Коби Бенет получаваше своето. По дяволите, аз също бях намазал нещо. Ан Майнър едва ли бе успяла да реализира чека от петстотин долара. Може би си стоеше непокътнат някъде в дома й и никой нямаше да посмее да го пипне, докато вестниците крещяха за убийства и разследвания.

— Къде отиваме? — Лола трябваше да ускори ход, за да се изравни с мен.

— В Албино Клъб. Била ли си някога там?

— Веднъж. Защо там? Мислех, че не искаш да те виждат.

— Аз не съм бил там никога. Дължа на един мой клиент пет стотачки и може би ще го срещна там. Може да поиска и обяснения.

— О!

Клубът не беше далеч. След десет минути стигнахме до парадния вход и портиерът, облечен в ливрея, радостно приветства новия си източник на доходи. Влязохме в преддверието и се огледахме. Заведението, средно по размер, не блестеше с измамния разкош на Зироу Зироу. Вместо хром и позлата тук имаше полиран дъб, който отразяваше меката светлина на стенните лампи и я разпръскваше в многоцветна каскада по цялото помещение. Малък оркестър свиреше бавни и тихи мелодии, които не пречеха на разговорите и храненето.

Няколко маси бяха заети от позакъснели обядващи. В ъгъла седяха шестима мъже с делови вид и обсъждаха някакъв проблем. Четиримата бармани зад дългия плот явно скучаеха и търкаха чашите, за да си уплътнят времето. Петият сипваше уиски на единствените двама шефове.

Лола се стегна и прошепна името ми. Разбрах какво я беше развълнувало. Един от мъжете до стойката беше Фини Ласт. Точно сега не се интересувах от него. До него стоеше младежът, когото бях пребил на паркинга. Онзи същият, който уж си беше загубил ключовете. Съвестта ми се облекчи, като видях смачкания му нос. Копелето е търсело пръстена.

Лола прочете мислите ми отново.

— Искаш да го поразтресеш ли?

Господи, не можех да си помисля за нещо друго, което да желаех повече. Щеше да се подмокри, ако ме видеше и разбереше за какво съм тук! И Фини Ласт, на една ръка разстояние! Момчето нямаше от какво да се страхува. Ченгетата не можеха да му предявят никакви обвинения. Абсолютно нищо. Ако нещо висеше на главата му, той беше единственият, който имаше представа къде да го намери. Освен мен.

Аз обаче бях мъртъв.

Не влязохме вътре. Взех си шапката от закачалката и избутах Лола навън. Поразеният портиер, събрал остатъците от самообладанието си, ни пожела вежливо лека нощ.

Излязохме на ъгъла на Бродуей. Настаних Лола в един вагон за кучета, който величествено се наричаше кафене, и хукнах да търся телефон.

Пат си беше у дома. Навярно току-що влизаше, защото гласът му звучеше запъхтяно от стълбите.