Бърз е моят револвер

— И всичко това заради едно червенокосо момиче — каза Пат бавно.

— Да. Заради Нанси. Заради това, че я убиха.

— Все още не знаем това.

— Сигурен съм, че е така. Открих и още някои неща. Ако е било нещастен случай, тя не е очаквала да умре по този начин. Нанси е била обречена. И още нещо, Пат. Това, изглежда, е голяма история, част от която е свързана с червенокосата. Не мога да я разбера, но сега работя по някои идеи, които изглеждат доста добре.

— Застрахователната компания е съгласна, че това е нещастен случай, и е готова да заплати обезщетение на близките й, ако се намерят такива.

— Това е главното препятствие, както е казал бардът, голямата крачка, която трябва да направим.

Часовникът ми си пълзеше от само себе си. Станах и допих бирата, която бе изветряла, докато си говорехме.

— Ще ти се обадя утре сутринта, Пат. Искам да участвам в шоуто. Ще ми се обадиш, ако разшифровате малката черна книжка.

Пат все още се усмихваше кисело, но в очите му гореше огън, който можеше да напъха някого в ада.

— Нещо вече излиза. Навестихме Мърей Кендид и намерихме някакви бележки, символите приличат на тези в книгата. Така че ще трябва да обяснява доста неща, когато го намерим.

Челюстта ми щеше да се откачи.

— Какво искаш да кажеш с това „намерим“?

— Мърей Кендид изчезна — отвърна Пат. Никой не го е виждал, след като ни напусна.

Глава XII

Седнах в колата и се замислих над думите на Пат. Мърей беше изчезнал. Защо? Проклетото, вечно защо! Покрил се е, за да се спаси от това, което щеше да последва, или е бил премахнат, защото е знаел прекалено много? Но Мърей бе хитряга. Ако е знаел прекалено много и е знаел, че е знаел, като отгоре на това е знаел какво ще му струва това, той е трябвало да играе умно и да си осигури подсигуровка. Мърей е дал да се разбере, че тези, които се опитат да го премахнат, ще си прережат сами гърлата. Оставил е дебела папка в сейфа на адвоката си, която в случай, че притежателят й умре, щеше да попадне в ръцете на полицията. Това беше двойно подсигуряване. Големите клечки трябваше да го оставят жив от страх да не си оцапат носовете.

Не. Мърей не беше мъртъв. Градът бе достатъчно голям, за да скрие дори и него. Рано или късно щеше да се покаже. Пат сигурно бе предвидил това и сега всички автогари и железопътни станции се проверяваха от полицаи. Бях готов да се обзаложа, че щяха да видят повече плъхове, бързащи да напуснат потъващия кораб.

Навън валеше. Дъждът бе ситен, студен и противен. Вечерната тълпа бе доста оредяла. Завих на север с монотонно движещи се чистачки на предното стъкло и спрях един квартал преди апартамента на Лола. Магазинът за хранителни стоки все още работеше, а пушеното свинско на витрината изглеждаше прекалено съблазнително, за да го подмина. Натоварен с повече продукти, отколкото можех да изям за месец, аз покрих главата си с един найлонов плик и се затичах към входа.

Ударих вратата с крак и Лола ми извика да вляза. Погледнах зад пакета и видях, че се бе изпънала на дивана с мокра кърпа на челото.

— Аз съм, мила.

— А аз си мислех, че някой кон препуска по стълбите.

Оставих пакета на стола и седнах в края на дивана. Лола отметна кърпата и се усмихна:

— О, Майк, толкова се радвам да те видя.

Обви с ръце врата ми и се наведе напред. Целунах я. Приятно беше да я гледам. Можех да седя по цял ден и да я наблюдавам. Тя затвори очи и потърка косите си в лицето ми.

— Тежък ден ли имаше, мъничката ми?

— Ужасен — оплака се тя. — Измокрих се, изморих се и огладнях зверски. Но не открих фотоапарата.

— Мога да се погрижа за третата част. Купил съм всичко. Нищо не трябва да се готви.

— Майк, ти си истинско съкровище! Бих искала…

— Какво?

— Нищо. Хайде да хапнем.

Вдигнах я на ръце. В очите й се появи гладен блясък и това можеше да означава много неща.

— Ти си великолепно момиче.

— Трябва да бъда такава… заради теб. Хайде, беж към кухнята!

Тя взе пакета, докато минавах покрай стола и се насочвах към кухнята.

Лола сложи кафе, докато аз подреждах масата. Вместо чинии имаше салфетки, а между тях — нож. Когато седнахме, коленете ни се докоснаха.

— Разкажи ми как мина денят.

— Няма нищо за разказване. Започнах от началото на списъка и обиколих петнайсет магазина. Фотоапаратът го нямаше в нито един от тях. А между продавачите имаше такива хитреци, които едва не ме придумаха да купя друг вместо този на Нанси.

— Колко още ти останаха?

— Ще имам работа още около седмица. Не е ли прекалено много, Майк?

— Нямаме друг избор.

— Добре. Не се безпокой. Ще се заема с това. Между другото, и някой друг е търсил фотоапарата.

Ръката ми, в която държах чашата, увисна във въздуха.

— Кой?

— Някакъв мъж. Престорих се, че това е бил моят приятел, който е трябвало да купи някои неща за мен. Един от продавачите ми каза, че нашият приятел искал да си купи професионален фотоапарат за снимки на улицата. Очевидно същия, който и аз търсех. Не разглеждал повече, само попитал и си тръгнал.

Трябваше добре да обмисля всичко, преди да пусна Лола отново да търси фотоапарата.