Вятърът се засили. Косите струи вода шибаха до болка лицето ми. Редките минувачи се мъчеха да спрат такситата, които профучаваха, и се криеха под стрехите на къщите. Всеки път, когато спирах на светофар, виждах размитите физиономии зад витрините на магазините. Гледаха потоците вода, които се изсипваха от небето, с празния поглед на обречени животни.
Мислех си дали Лола нямаше някакви неприятности. Дъждът можеше да попречи на издирванията на фотоапарата, а времето беше толкова ценно. Шибан фотоапарат! За какво изобщо е бил необходим на Рижата? Стоп! Лола спомена за работа в някакво фотоателие, Куик Пикс или нещо такова. Приближих до магазина, изчаках дъждът да поспре и разбутах тълпата, насъбрала се под навеса на входа.
Не открих в указателя нищо, което да прилича на Куик Пикс. Купих си цигари и попитах продавача дали няма стария манхатънски указател. Той поклати глава, но после замълча за момент и се мушна в задната стаичка. Върна се с един доста опърпан телефонен указател, покрит с прах.
— Обикновено си ги взимат обратно — обясни той, — но този са го забравили. Вчера случайно го видях на полицата.
Благодарих му и започнах да прелиствам. Ето го. Куик Пикс имаше телефон и адрес на Седмо авеню. Когато набрах номера, разнесе се пукане и от централата ме попитаха с кого искам да ме свържат. Дадох номера и ми казаха, че телефонът е бил изключен преди известно време.
Това беше всичко. Всъщност почти всичко. Може би ателието все още съществуваше, само че без телефон.
Като разбра, че пътувам към центъра, едно от момчетата ме помоли да го взема. Десет квартала не престана да дрънка, но аз изобщо не го чувах, докато не ме потупа по рамото, че иска да слезе на станцията на метрото. Спрях, той отвори вратата, благодари ми и се затича надолу по стълбите.
Отзад се разнесоха сърдити клаксони и предупредително изсвирване на полицейска пищялка. Върнах се в настоящето с псувня на устата и мравки по гърба, защото на масата до метрото бяха натрупани вечерните вестници и всеки от тях крещеше до небето, че полицията е започнала да прочиства основно града.
Някой беше проговорил.
Спирайки на поредния светофар, извиках на едно хлапе да ми донесе един вестник и му дадох един долар за труда. Да, ето: шапки, заглавия и подзаглавия. Полицията разполагала с информация за това, онова и не знам какво си, което градът едва ли е виждал някога.
Което беше великолепно. Точно това, от което прасето има нужда по Коледа. Пат сигурно се беше побъркал. Плъховете щяха да се разбягат. Дяволите да ги вземат тези вестници! Защо не могат да си траят?
Светна зелено и аз потеглих. Наложи се да заобиколя квартала, защото движението беше еднопосочно и да се вмъкна между някакъв кален камион и един олющен седан. Къщата, която търсех, се оказа стара и занемарена постройка със затворен магазин за платове на първия етаж. Отстрани имаше тесен вход със служебен асансьор в дъното и висящ на вратата надпис със свободните длъжности.
Позвъних. След минута се чу шум от асансьора. Отвори се някаква тясна врата и един младеж с едноседмична брада ме погледна с ревматични очи, очаквайки да кажа нещо.
— Къде мога да намеря пазача?
— Какфо искасе? — изфъфли той.
Измъкнах значката си и една монета и му позволих да ги види и двете.
— Частен детектив.
Той изплю в асансьорната шахта тютюна, който премяташе из устата си, и пъхна монетата в джоба си.
— Аз съм пазачът — отвърна той, този път съвсем ясно. — Слушам ви.
— Интересува ме ателие Куик Пикс. Било е регистрирано тук.
— А-а-а, но то беше отдавна… Вече стана година, откакто се преместиха.
— Никой ли няма сега?
— Не. Това място е много скапано. Кой идиот ще иска да вземе под наем помещение тук?! Може би някоя друга издънка като К. П. Мисля, че бяха еднодневка.
— Мога ли да огледам мястото?
— Разбира се. Да вървим.
Качихме се на четвъртия етаж. Тук пазачът спря, запали лампите и посочи към края на коридора.
— Стая 209.
Вратата не беше заключена. Там, където обикновено се намира лампата за нощно осветление, зееше кръгла дупка като око в череп. Пазачът направи някакъв фокус с шалтера и стаята се обля в светлина.
Вътре цареше истинска бъркотия. Някой се бе изнесъл оттук толкова бързо, сякаш дяволът го е гонел. На покрития с паяжина под се търкаляха киноленти и негативи. На прозорците нямаше пердета, но нямаше и нужда — толкова плътна беше мръсотията по тях. Единият край на стаята беше покрит с някога бял проявител.
Вдигнах няколко снимки и им хвърлих бегъл поглед. Двойки, разхождащи се под ръка, двойки на пейки в парка, двойки, които излизаха от театрите на Бродуей и щастливо се усмихваха. Върху гърбовете на снимките с молив бяха написани номера и бележки за фотографиите.
Страничната стена бе заета от стелаж с чекмеджета. На едно от тях пишеше „Н. Санфорд“ и моят интерес веднага нарасна. Вътре имаше квитанции и бележка с напомняне да се купят още филмови ленти. Изящен, точен почерк, твърде женствен. Навярно на Нанси. Взех бележката и я пъхнах в джоба си.
Пазачът стоеше до вратата и ме гледаше мълчаливо. Въздъхна няколко пъти и накрая измърмори: