Бърз е моят револвер

Понякога градът е по-лош и от джунгла. Всеки може да се загуби в него. В този ден се радвах на това обстоятелство. Можех и цяла седмица да се мотая по улиците, без да ме познаят, ако, разбира се, бях достатъчно предпазлив и не привличах вниманието. Край мен мина такси. Вдигнах ръка и когато то спря, се качих не без удоволствие. Казах адреса, затворих прозореца и започнах да масажирам врата си.

Пръстенът на Рижата се загуби. Изнудвачка ли е Нанси? От главата ми не излизаше погледът й в момента, когато й подадох парите. Никога няма да го забравя, защото тогава й казах, че това, с което се занимава, е равносилно на самоубийство.

Дори и не подозирах колко съм бил прав.

Нанси, момичето с обноски на дама и навици на проститутка. Момичето, което бе принудено да търгува с тялото си, за да живее. Нежно и добро момиче, което би трябвало да прекарва вечерите у дома, приготвяйки вечеря на любимия си. Вместо това, един бандит я беше тероризирал. Предложих й помощ и тогава очите й светнаха като свещи върху олтар. Бяхме станали приятели, дяволски добри приятели за това кратко време.

— Пристигнахме, мистър — каза шофьорът.

Подадох му парите през прозорчето и слязох, търсейки с поглед познатата синя униформа. Канех се да открия Бенет по най-краткия път. Един полицай вървеше срещу мен… Спрях и се загледах във витрината, докато не ме отмина, а после тръгнах след него.

Хората са свикнали с полицаите. За тях те са незабележими пазачи или обикновени хора в патрулна кола. Те забравят, че полицаите имат очи и уши и могат да мислят. Хората не се досещат, че понякога полицаят може да харесва работата си. Улицата е неговото владение. Той познава всеки, знае с какво се занимава той и как прекарва свободното си време. Понякога дори не иска повишение, защото то ще го откъсне от приятелите му и ще го затвори в тесния кабинет. Моят полицай имаше вид точно на такъв. В походката му се долавяше устрем, а в осанката — гордост. Той поздравяваше жените, които седяха пред вратите, и закачаше малчуганите. Ако се наложеше, те щяха да крещят и да го викат на помощ.

Полицаят влезе в един бар, качи се на високото столче, а аз седнах до него. Той свали шапката си и поръча сандвич. Направих същото. И двамата ядяхме мълчаливо. Скоро двамата младежи, които седяха до нас, платиха и си излязоха. Точно това беше моментът, който чаках.

Разтворих пред себе си вестника и извадих удостоверението и значката. Полицаят ги видя и се намръщи.

— Майк Хамър, частен детектив — говорех аз тихо, без да спирам да дъвча. — Не ме гледай.

Полицаят се намръщи още веднъж и се зае с яденето си.

— Пат Чембърс може да гарантира за мен. Работим заедно по един случай.

Лицето му помръкна още повече и в очите му забелязах недоверие.

— Къде мога да намеря Коби Бенет? — продължих аз. — Трябва ми веднага. Знаете ли къде е той?

Полицаят хапна още малко от телешкото и хвърли един долар на стойката. Келнерът дойде веднага и той го помоли за дребни монети. Взе две от тях, стана, все още дъвчейки, отиде в телефонната кабина и затвори вратата зад себе си.

След минута се върна и продължи да си хапва от телешкото. После посегна към кафето си й сякаш ме видя за първи път.

— Прочете ли вестника, приятел?

— Да.

Подадох му вестника. Той извади от джоба си очила с рогови рамки и потъна в бейзболните залагания. Устните му мърдаха, сякаш четеше.

— Коби Бенет се крие през един квартал на запад. Нещо свързано с аферата Браунстоун. Изглежда наплашен до смърт.

Келнерът се приближи. Поръчах си десерт и още кафе. Нахраних се бавно, после платих и излязох. Полицаят все още четеше вестника. Нито веднъж не откъсна поглед от него и навярно щеше да седи така още десетина минути.

Намерих къщата. Коби Бенет ме забеляза: гледаше през прозореца и аз видях пребледнялото му от уплаха лице.

— Тук, насам, Майк.

Този път внимавах къде отивам. Тук беше пълно с приятни местенца, където можеха да те причакат с някоя бейзболна палка в ръка. Едва бях стигнал до площадката, когато Коби ме сграбчи за ръката и ме замъкна в стаята.

— Божичко, как ме намери?! На никого… Кой ти каза, че съм тук?

Отблъснах го.

— Не е трудно да те открие човек, Коби. С малко по-голям опит можеш да откриеш всеки.

— Не говори така, Майк. Боже, ти ме намери и това е много лошо. Да допуснем…

— Престани да плямпаш като идиот! Искал си да ме видиш. Тук съм.

Коби заключи вратата и започна да се мята из стаята, рошейки косата си с ръце. Не можеше да стои на едно място и фактът, че бях паркирал в единственото кресло в стаята и изглеждах напълно спокоен, го караше да подскача още повече.

— Те ме търсят, Майк. Успях да се скрия навреме.

— Кои са тези „те“?

— Виж кво, трябва да ми помогнеш. Господи, Майк, накиснах се заради теб, сега трябва да ме измъкнеш! Търсят ме, разбираш ли? Трябва да изчезна от града. — Той пъхна цигара в устата си и се опита да я запали. Успя на четвъртия път.

— Кой те търси? — повторих въпроса си.

Коби облиза устни. Рамото му се тресеше от нервни тикове и постоянно обръщаше глава към вратата, сякаш се ослушваше за нещо.