Бърз е моят револвер

След като закусихме, Лола отиде в спалнята, облече костюм, прибра косите си под шапката и изтри решително почти целия си грим, но това не я направи по-малко красива.

— Трябва да изглеждам така, сякаш мога да пазарувам само от заложни къщи и оказиони — обясни ми тя.

— Никой няма да ти повярва, миличка.

— Престани да се подмазваш.

Тя стоеше пред огледалото и дооправяше някои дребни подробности от външния си вид.

— Какво да казвам, Майк?

Седнах в креслото и изпънах краката си.

— Вземи указателя, направи списък на всички магазини и действай. Познаваш фотоапарата… Може би е на витрината, а може и да е някъде в магазина. Ако го видиш, веднага го купи. Помни, че ни трябва адресът на квитанцията. Измисли някаква история. И най-важното — дръж се естествено.

Извадих портфейла си и взех няколко банкноти.

— Вземи. За такси, бакшиши и за фотоапарата. Ако го намериш.

Лола пъхна парите в портмонето си.

— Майк, кажи ми честно — вярваш ли, че ще успеем?

— Това е единственият ни шанс. Нямаме за какво друго да се захванем.

— Тук ли ще бъдеш?

— Сигурно. Не знам.

Написах домашния си адрес, после този на офиса и след това прибавих телефона на Пат.

— Търси ме на тези места. Ако срещнеш затруднения, а аз не съм наблизо, обади се на Пат. Ясно ли е всичко?

Лола кимна.

— Струва ми се, че да. Няма ли вярната съпруга, която отива на работа, да получи целувка за сбогом от мързеливия си съпруг?

Хванах я за ръката и я притеглих към себе си, усещайки как по тялото ми се разлива приятен огън.

— Не искам да тръгвам — прошепна Лола. После се усмихна и ми махна от вратата.

Веднага след като излезе, аз отидох до телефона и набрах номера на офиса.

— Съжалявам, но мистър Хамър го няма в момента — отвърна Велда.

— А къде е?

— Не мога да ви кажа… Той… Майк! Къде си, по дяволите! Защо не се заемеш с нещо? Аз никога…

— По-спокойно, пиленце. Някой пита ли за мен?

— И още как! Не смогвам да отговоря на всички.

— Кой се е обаждал?

— Първо, някакъв човек, който пожела да остане анонимен. Според, него работата била твърде конфиденциална. Обеща да се обади по-късно. После двама евентуални клиенти. Обясних им, че си зает, но и двамата мислеха, че ще зарежеш останалите си задачи.

— Казаха ли си имената?

— Да. И двамата са Джонсън. Марк и Джоузеф Джонсън. Не са роднини.

Майк измърмори. Джонсън беше най-разпространеното име в телефонния указател.

— Кой още?

— Някакъв тип на име Коби Бенет. Измъчих се, докато запиша името му, защото беше изпаднал в истерия. Крещеше в слушалката, че му трябваш незабавно, но защо, не ми обясни. Не остави никакъв номер, но звъня още три пъти.

— Коби? Какво ли е искал? Не каза ли нещо, Велда?

— Не.

Добре, карай нататък.

— Мистър Бърин-Гроутин се обади. Искаше да разбере дали чекът му е постъпил навреме в банката. Казах му, че ще му се обадиш. Помоли ме да ти предам да не се притесняваш, ако всичко е наред.

— Нищо не е наред, но вече е трудно да се притеснявам. Стой до телефона, малката. Отговаряй в същия дух на всеки, който се обади. Запомни едно: изобщо не знаеш къде съм и не си чувала нищо за мен от вчера. Разбра ли?

— Да, но…

— Без „но“. Говори свободно само с Пат и с едно момиче на име Лола. Ако имат нещо за мен, опитай се да ме намериш вкъщи или тук.

Продиктувах й номера на Лола и изчаках да го запише.

— Майк… за какво е всичко това? Защо не можеш…

Вече ми беше омръзнало да повтарям.

— Мислят ме за умрял, Велда. Убиецът смята, че вече съм на оня свят.

— Майк!

— Не се вълнувай. Нямам и драскотина. Куршумът улучи пистолета. Между другото, трябва да си купя нов. Чао, малката, довиждане.

Затворих и седнах на края на стола, разтривайки лицето си с ръце. Коби Бенет е изпаднал в истерия и иска да ме види. Не казва за какво… Интересно, кой от всички, търсили ме по телефона, е бил убиецът, обадил се, за да се убеди, че съм прегърнал чемшира. Поне зная кой е Коби.

Надявах се, че ще успея да го открия.

Измачканият шлифер лежеше на стола, а костюмът висеше като торба без пистолета под мишницата. Кобурът запълваше празното пространство, но не можеше да замести патлака. Затворих вратата, слязох по стълбите и излязох на улицата.

На Девето авеню взех такси и се насочих към магазина за оръжие на Истсайд. Собственикът на магазина — съдейки по възрастта му — е стрелял с оръжие още в каменната ера. Без да задава въпроси, той прочете разрешителното ми, свери снимката с оригинала и кимна. Избрах си един пистолет 45-ти калибър и взех покупката си заедно с напомнянето да съобщя в полицията за промяната на номера на оръжието.

Почувствах се много по-добре, като излязох от магазина.

Ако слънцето си беше легнало да нанка, щях да открия Коби Бенет за броени минути. Но през деня това беше доста по-трудно. В един павилион за цигари на ъгъла развалих пари и се настаних в телефонната будка, звънейки по всички любими на Коби заведения. Беше изчезнал. Много хора искаха да разберат кой се обажда. „Приятел“ — отвръщах аз и затварях телефона.