Бърз е моят револвер

— По дяволите, нямах време за това! Двама от хората ми започнаха да разпитват в Зироу Зироу Клъб, но ги извикали на телефона и ги посъветвали да не се бъркат в тази работа, за да си нямат неприятности.

— Какво направиха те?

Гласът на Пат прозвуча злобно:

— Не се уплашили. Открили, че им се обаждат от телефонна кабина в метрото. Свързаха се с мен и ме помолиха за инструкции. Дадох им ги. Казах им да счупят няколко глави наведнъж, ако се наложи.

Засмях се.

— Аха, значи се сърдиш, а?

— Направо полудявам. Хората плащат, за да ги защитават. Интересно за кого ни взимат? За домашни прислужници?

— Някои смятат именно така — забелязах аз тъжно. — Виж, Пат, имам нещо за теб. Разбирам, че е късно и така нататък, но работата е важна. Ела по-бързо тук. Става ли?

Не зададе никакви въпроси. Чух го да се измъква от леглото и да включва лампата. Продиктувах му адреса на Лола и затворих.

Лола отиде в кухнята и се върна с един поднос и малко бира. Отвори една бутилка и наля в чашите, като ми подаде по-голямата.

— Какво има? — попита тя, докато се настаняваше в креслото срещу мен.

— Мисля си колко хубаво ще раздрусаме някои хора.

— Мърей ли?

— Него също.

Изпихме мълчаливо бирата и отворихме още една бутилка. Лола седна на дивана и се сви съблазнително на кравайче.

— Ти ли ще дойдеш при мен, или аз да дойда при теб? — обърна се глезено тя към мен.

— Аз ще дойда при теб.

Лола се отмести, за да ми направи място, и запуши бутилката.

— Това е, за да предпазим едната ръка от усложнения.

— А другата?

— Нека си има усложнения.

Засмях се и толкова силно я притиснах към себе си, че Лола изсумтя в рамото ми:

— Майк… мисля, че децата от колежа знаят нещо. Много е приятно да те целувам по врата.

Не можех да не се съглася с Лола. Когато бирата свърши, тя донесе още една и се върна в обятията ми. Може би в този момент би трябвало да мисля за Нанси, да организирам нещо, да бързам за някъде, но ми беше толкова хубаво да си седя до Лола и да се смея на тези глупости. Момиче като нея винаги може да ви върне това, което сте смятали за отдавна загубено.

Пат пристигна доста бързо. Лола отвори вратата усмихната, а аз извиках:

— Лола, запознай се с Пат Чембърс, най-изискания сред всички изискани.

— Здрасти, Лола — поздрави Пат, като влезе в стаята и хвърли шапката си на дивана. Явно нямаше намерение да си губи напразно времето. — Казвай каквото имаш за казване.

Лола взе книжката от масата и аз я подадох на Пат.

— От колекцията на Мърей. Шифър. Ще можете ли да се оправите с него?

Устните му се свиха в тясна ивица.

— Мнемоничен код! По дяволите!

— Какво?

— Залагам главата си, че това е мнемоничен код. Всеки символ означава нещо, което е в паметта само на един човек.

Оставих чашата.

— Нали момчетата от Вашингтон са се справяли с доста по-сложни неща?

— Да, но това е нещо различно — поклати глава Пат. — Само си представи. Да допуснем, че си ми казал някоя дума, чието значение не разбирам. Как да се досетя коя е тя? Ако не я повтаряш, използвайки различни символи и съчетания от букви, запазени в паметта ми, няма да отгатна значението дори и приблизително.

— Значи е необходима доста добра памет?

— Всъщност не е нужно да се помни чак толкова много. — Пат почука по книжката. — С малко усилия всеки може да го постигне.

Протегнах се към чашата и изсипах вътре остатъка от бирата.

— Струва ми се, че Лола позна един от знаците.

Мърей го употребявал за обозначаване на клиента. Тази малка играчка съдържа списъка на клиентите на Мърей и целия му бюджет.

Пат скочи на крака и в очите му лумна огън.

— Кучият му син, ако наистина е това, ще го разкъсаме на парчета! Ще разцепим този рекет точно по средата.

Езикът му започна да се смесва с изрази от детективските романи.

— Само временно — напомних му аз.

— По-добре е отколкото нищо. Ще си платят, че убиват хора. Къде я намери, Майк?

— В бърлогата на Мърей, във Вилидж. Докато сте го разпитвали, две от момчетата му са отишли там, за да приберат книжката. Изненадах ги. Заради тази проклетия се опитаха да ме пречукат. Замалко да ми връчат собствената ми глава.

— Можеш ли да ги идентифицираш?

— Не, не видях лицата им. Единият има рана на ръката и свежа синина на челото. Другият е негов приятел. Поразпитай в клуба. Мисля, че бяха телохранителите на Мърей. Завъртяхме рулетката толкова бързо, че Мърей не успя да измъкне сам тази книжка. Вероятно си е мислел, че никой няма да постави под въпрос смъртта на Ан.

— Може би си прав. Ще снимаме книжката и ще я дадем на експерт. Ако излезе нещо, веднага ще ти съобщя.

— Добре.

— Как да се свържа с теб?

— Сам ще те намеря.

— Не разбирам, Майк. Ти?

Той замълча, защото видя израза на лицето ми.

— Предполага се, че съм мъртъв.

— Мили Боже!

— Там, в бърлогата на Мърей, имаше трима.

Единият беше сам, отделно от останалите. Търсеше само пръстена на Рижата. Стреля по мен и сигурно ще се напикае, като разбере, че не ме е улучил.

Пат схвана веднага импликациите2.

— Същият човек е убил блондинката, претърсил е апартамента ти и те е следил, докато не му се е отворил парашутът.

— Аха. В тъмния вход.

— И се е интересувал от пръстена?