Бърз е моят револвер

— Умно момиче. Обичам те навсякъде. Не можеш да си представиш колко много те обичам.

— Майк, моля те…

Засмях се. Свободно, радостно, задъхвайки се от щастие, каквото не бях изпитвал много отдавна.

— Стига, Лола. Скоро всичко ще свърши. Пред нас е целият свят. Животът също е пред нас. Ще можем да им се наслаждаваме до насита. Кажи ми, Лола, кажи ми…

— Майк, обичам те. Обичам те — изхлипа тя.

— Помни, сладур, скоро ще дойда. И аз те обичам. Ще дойда след малко. Ще ме чакаш ли?

— Разбира се. Моля те, побързай. Искам до полуда да те видя.

Затворих и изпих на екс съдържанието на чашата. Ако можех само да предам на мистър Бърин частица от своето щастие. Той дяволски се нуждаеше от малко щастие.

— Свърши се — казах аз.

Нямаше отговор. Мистър Бърин само наклони бавно главата си.

— Ще има ли още… убийства, Майк?

— Може би. А може би законът ще се намеси навреме.

Ръката му повдигна чашата към устните му.

— Очевидно трябва да се радвам. Но не мога да се примиря със смъртта. За това и аз имам вина. — Той потрепери и остави чашата. — Искате ли още? Аз ще си налея.

— Да, разполагам с още малко време.

Той взе подноса и на излизане от хола повдигна капака на грамофона. Няколко плочи бяха наредени на металическа ос и той постави иглата на първата от тях. Облегнах се назад и се заслушах в откъса от опера на Вагнер, наблюдавайки извиващия се от горящата цигара дим.

Този път мистър Бърин донесе бутилката, миксер и кофичка с лед. Когато ми подаде питието, той седна на края на креслото и каза:

— Разкажете ми, Майк, само че без подробности. Само най-важното — помоли ме той и седна в креслото. — Причините… Защо се случват такива неща? Може би, когато науча, ще мога да се успокоя.

— В тази работа подробностите са най-важното и не бива да се изпускат. Това, което искам да разберете, е, че тези неща трябваше да станат и е добре, че се отървахме от тях. Търсехме име, а намерихме престъпление. Разследвахме престъпление, а открихме още по-големи имена. Този път полицията е безпристрастна. Ченгетата се възползваха от случая, за да покажат на какво са способни. Докато ние тук си седим кротко, всяка минута някой гад в града си подвива опашката. Можете да се гордеете, мистър Бърин. Аз се гордея. Дяволски съм горд. Загубих Нанси, но намерих Лола… и една частица от самия себе си.

— Ако бяхме успели да направим нещо за онова момиче…

— Нанси ли?

— Да. Умряла е толкова самотна… Но в края на краищата всеки сам избира своя житейски път. Ако наистина е така, както казвате, и е имала извънбрачно дете и е вървяла по пътя на греха, кой трябва да бъде винен? — Той поклати тъжно глава. — Ако са имали поне малко гордост… поне малка представа за чест, нямаше да се случи подобно нещо. Става въпрос не само за Нанси. Колко са такива като нея… Без съмнение това разследване ще разкрие много имена. Майк, имаше времена, когато мислех, че свръхразвитото ми чувство за гордост и чест не е нищо повече от детска суета, нещо, което аз можех да си позволя, но сега съм доволен, че имам тази гордост. Тя може да означава нещо, тази гордост, честта на семейството и собствеността. Сега мога да огледам имението си и да кажа: „Това е моя собственост, всичко съм постигнал със собствени усилия.“ Мога да правя планове за бъдещето, когато ще бъда само име и нищо повече, и да се гордея, че името ми ще се помни.

— Животът е сложно нещо, мистър Бърин. Не може да обвинявате тези деца за грешките, които са направили. Кой не прави грешки? Но не всеки се хваща в мрежата. А това е грубо, доста грубо.

Бутилката бе наполовина празна, когато погледнах часовника си и станах. Посегнах към шапката си, спомних си навреме за чека и го измъкнах.

— Късно е. Велда ще ме сдъвче.

— Приятно ми беше да поговоря с вас, Майк. Ще наминете ли утре? Искам да знам какво става. И ще внимавате, нали?

— Ще внимавам — казах аз.

На вратата си стиснахме ръцете и докато слизах по стълбата, чух как вратата се затвори. Клеркът стоеше на мястото си. Когато ме видя, притисна пръст към устните си, умолявайки ме да не вдигам шум, но аз, да ме вземат дяволите, не можех да не свиря. „Остана съвсем малко“ — помислих си, докато изкарвах колата от паркинга и навлизах в уличното движение.

Велда се беше отчаяла да ме чака. Забелязах я, когато пресичаше улицата пред Хакард Билдинг, размахвайки чадъра си като бастун.

— Някой май беше обещал да дойде след час и половина! — извика ядосано тя, като ме видя.

— Извинявай, сладур, но се замотах.

— Ти винаги се замотаваш.

Когато се ядосваше, ставаше дяволски симпатична.

Разписахме се в книгата за нощни посетители и съненият асансьорен оператор ни изкачи до нашия етаж. Велда ми хвърляше коси погледи, стараейки се да овладее любопитството си, но накрая не издържа и каза:

— Обикновено зная какво става, Майк.

Отвърнах й с най-голямата краткост, на която бях способен:

— Фотоапарат. Червенокосата е правела снимки.

— Естествено.

— Това не са били обикновени снимки. Те биха могли да бъдат използвани за шантаж. Трябва да е имала доста от тях. Заради това стана цялата бъркотия. На нас те ще ни трябват като доказателство.

— Аха.