Бърз е моят револвер

Той ме поведе покрай всекидневната, която се беше разположила около един роял, и влязохме в малък кабинет, покрай стените на които бяха наредени етажерки с книги. Имаше глави на диви зверове и риби и снимки в рамки, от които гледаше стопанинът на кабинета на младини.

— Тук е доста уютно, мистър Бърин.

— Да, използвам мястото от години, както можете сам да се убедите. Това е градската ми резиденция с всичките й преимущества на хотел. Сядайте.

Той ми посочи едно необятно, обвито с кожа кресло и аз потънах в него, усещайки очертания на някой друг, който ги беше оставил в него благодарение на постоянната употреба.

— Пура?

— Не, благодаря.

Извадих пакет Лъки и пъхнах една цигара в устата си.

— Извинете, че ви вдигнах по такъв начин от леглото.

— Няма нищо, Майк. Трябва обаче да си призная, че бях доста учуден. Знаете, че на моята възраст старците вече са си изградили определени навици. Но както предположих, вие сигурно имате важни причини, за да ме потърсите по това време?

Издухах облак дим.

— Не, само исках да поговоря с някого. У мен са вашите петстотин долара и това е предлогът да ви избера за този някой.

— Петстотин долара… — Мистър Бърин си спомни. — Имате предвид парите, които преведох по банковата ви сметка за покриване… ъ-ъ-ъ… на онзи разход?

— Да. Не се наложи да ги използвам.

— Но вие сам искахте да ги дадете за информацията. Може би сте премислили?

— Не, просто момичето, за което бяха предназначени, не успя да осребри чека. — Лицето му изрази учудване, което прерасна в недоумение. — Проследили са ме. Като последния глупак не помислих за това и ме проследиха. Убили са момичето и са се опитали да инсценират самоубийство. Не стана. Докато бях навън, претърсили апартамента ми и задигнаха някои неща.

— Знаете ли… — Гласът му трепереше.

— Фини Ласт. Вашият бивш наемен работник, мистър Бърин.

— Боже! — Той стисна ръцете си толкова силно, че кокалчетата им побеляха. — Какво направих, какво направих!

Мистър Бърин затвори очи и главата му клюмна. В този момент за първи път изглеждаше стар и безсилен.

— Вие нямате никаква вина за това. Точно обратното. Направихте всичко възможно, за да попречите подобно нещо да се случи отново.

— Благодаря, Майк.

Станах и поставих ръка на рамото му.

— Стегнете се. Не бива да се чувствате виновен. Ако изобщо трябва да чувствате нещо, чувствайте се добре. Знаете ли какво става в града сега?

— Да, аз… чух за това.

— Причината за това са вашите пари, които купиха усещането за почтеност. Именно от това имаше нужда градът. Вие ме наехте, за да открия името на червенокосата. Вместо това разровихме купища мръсотия само защото едно момиче лежи неидентифицирана в моргата. Не исках да бъде погребана без име. Никой от нас не знаеше какво ще стане и сега резултатът не е далеч. В един прекрасен ден слънцето отново ще изгрее и градът ще вдигне гордо глава.

— Но момичето така и остана без име, така ли? — Той ме погледна тревожно.

— Не. Тя скоро ще има име. Имате ли нещо против да се обадя по телефона?

— Не, разбира се. Той е в хола. През това време ще приготвя по едно питие. Лично аз се нуждая от нещо по-силно, защото не съм свикнал да получавам разстройващи новини.

През бодрото настроение, което демонстрираше, прозираше печал, която не можех да гледам хладнокръвно. На стареца наистина му беше тежко. Намерих телефона и позвъних на Велда у тях. Беше ужасно сърдита.

— Аз съм, скъпа. Какво става в офиса?

— Слушай, Майк, винаги избираш най-ужасните часове! Чаках те в офиса цяла вечер да се обадиш. Това момиче… Лола… Изпратила е един плик. Там има квитанция от заложна къща и нищо повече.

— Квитанция ли? — Гласът ми пресипна от вълнение. — Намерила я е, Велда! По дяволите, намерила я е! Къде е квитанцията?

— Оставих я на масата.

— По дяволите, това е чудесно! Чуй ме, малката, забравих ключа от офиса у нас. Ела след един час. Не, по-добре след час и половина. Искам първо да пийна, за да отбележа събитието. Ще звънна на Пат и ще дойдем двамата. Дочуване, рожбо!

Сложих ръка на вилката, почаках един момент и бързо набрах номера на Лола. Тя се обади веднага, сякаш седеше и чакаше телефонът да звънне. Не можеше да диша от вълнение.

— О, Майк, къде си? Получи ли плика?

— Току-що се обадих на Велда и тя го е оставила в офиса. След малко отивам да го взема. Къде го намери?

— В едно малко магазинче недалеч от Бауъри. Фотоапаратът бе изложен на витрината.

— Прекрасно. Къде е той сега?

— У мен.

— А за какво беше всичко това с квитанцията?

В гласа на Лола прозвуча тревога.

— Не съм единствената, която го е търсила. На някои места са ме предварили. В пет магазина ми казаха, че съм вторият човек, който се интересува от този фотоапарат.

По гърба ми отново полазиха мравки.

— Какво направи?

— Реших, че който и да е той, използва моята тактика — търси по списък, съставен по телефонния указател. Тогава започнах отзад напред и я открих първа.

Влезе мистър Бърин и ми подаде хайбол. Благодарих му с кимване и отпих малко.

— Продължавай.

— Намерих я, но се страхувах да държа квитанцията у себе си. Сложих я в един плик и я изпратих в офиса ти.