Бърз е моят револвер

Не знаех откъде да очаквам изненада, разбира се, не и от черната уста на някой апартамент. Лъкатушенето на Коби отстраняваше такава възможност. Напрежението не може да продължава вечно. Тялото и мозъкът скоро привикват. Внезапно гърбът му се вцепени и аз чух вик, изпълнен с ужас. Беше извил глава към зданието и инстинктивно закрил лицето си с ръце.

Ако онзи беше стрелял веднага от входа, Коби щеше да бъде мъртъв. Но той не искаше да рискува с далечен изстрел и започна да слиза по стълбите с желязо в ръката. Не беше стигнал и третото стъпало, когато Коби се развика с цялата мощ на белите си дробове, опитвайки се да избегне неизбежното. Револверът бе смъкнат на нивото на гърдите на Бенет, но изстрел не последва, защото от същия вход изскочи някакво тъмно петно и удари мъжа по гърба с такава сила, че и двамата паднаха в краката на Коби.

Измъкнах собственото си желязо и се затичах. Чувах приглушени псувни, примесени с виковете на Коби за помощ, когато тежкият юмрук порази целта си. Бях на около петдесет фута, когато двете паднали тела се разделиха. Единият бързо скочи на крака. Коби се беше свил на кравай и онзи стреля. Пламъкът беше насочен право към главата на Коби.

Другият нямаше намерение да става: той подпря ръката с пистолета на настилката, прицели се внимателно и натисна спусъка. Навярно куршумът бе улучил главата на противника му, защото шапката му се движеше по-бързо от тялото и беше още във въздуха, когато собственикът й рухна на земята. Беше се превърнал в парче безжизнено месо.

В далечния край на улицата се чуха пистолетни изстрели. Някой изкрещя и стреля отново. Бях на мушката на момъка с пистолета, но фактът, че той беше насочен право в корема ми, не ме разтревожи много. По всичко му личеше, че беше ченге.

Въпреки това вдигнах ръце с моя 45-калибров и казах:

— Майк Хамър, частен детектив. Удостоверението е в джоба ми, искаш ли да го видиш?

Ченгето стана и поклати глава.

— Знам те, приятелче.

Патрулната кола взе завоя на две колелета и от нея наизскачаха униформени полицаи с оръжие в ръка. Хукнах след тях, пресичайки улицата по диагонал натам, където очевидно ставаше нещо.

Заотваряха се прозорци, от които надничаха сънени физиономии. Някой ги посъветва не много учтиво да не си пъхат носа. Друг извика: „На покрива е!“ Чу се изстрел, който одра стените този път. Една жена закрещя и се затича с все сила към входа, тряскайки вратата след себе си.

Сякаш по силата на някакво вълшебство светнаха прожектори. Дългите им пипала започнаха да се разхождат по фасадата на зданието и парапета, като очертаха силуетите на половин дузина мъже, преследващи някого по покрива.

Отраженията от прожекторите създаваха нещо като аура около групата и танцуваха по пистолетите на бандитите и синята стомана на професионалните револвери. Осветената улица бе пълна с полицаи и Пат държеше един от прожекторите.

Видяхме се почти едновременно и Пат връчи прожектора на един цивилен полицай.

— Откъде, по дяволите, дойдохте? — попитах аз. — Само допреди миг нямаше и душа на улицата.

Пат се ухили.

— Не дойдохме, Майк, а си бяхме тук. Яките момчета не се оказаха толкова умни. Хората ми цял ден ги следиха, а те така и не разбраха. По дяволите, не можехме да заложим капана, без да сме сигурни за всичко, така че хората ми се бяха закачили за гърбовете им. Засякохме Коби веднага след като напусна неговия квартал. Тези гадове поддържаха връзка помежду си с телефон. Когато видяха, че Коби завива насам, единият мина между зданията и се скри отпред, а вторият остана да пази в края на улицата, за да го пореже, ако се измъкне.

— Добра работа. Колко заловихте?

— Засега деветима. Седем от тях просто си прибраха палатките и се предадоха тихо. А какво стана с онзи, който стреля?

— Убит е.

Откъм покрива се разнасяха безпорядъчни изстрели, куршумите се удряха в стените и пламтящите рикошети прекосяваха небето като падащи звезди. Някои от тях не рикошираха. Остър вик потвърди това. Един от полицаите се приближи към светлината и извика надолу:

— Мъртъв е. Дайте една стълба, имаме ранен.

— По дяволите! — извика Пат. — Насочете тези прожектори към тях, за да виждат какво правят.

Настъпи суматоха, към покрива запълзя сгъваема стълба. Пат ръководеше операцията с ясен глас, подсилван с енергични жестикулации.

Нямах повече работа тук. Проправих си път през тълпата и тръгнах по улицата. До тялото на убития се тълпяха зяпачи. Две палави момчета се мъчеха да се измъкнат от родителите си, за да видят по-отблизо убития.

Коби Бенет не се виждаше никакъв.

Глава XIV