Бърз е моят револвер

В намиращия се на ъгъла бар открих свободно място и си поръчах бира. Тук се говореше само за едно. Темата беше оглозгана докрай. Дребен тип с миша физиономия и нос, който беше монополизирал лицето му, каза, че това никак не му харесвало. Според него полицията си позволявала прекалено много. Някакво момиче му извика да си затваря устата. На всеки петнайсет минути предаваха специален бюлетин с последното развитие на събитията, в който се обръщаше внимание на големите имена, въвлечени в аферата, но не се съобщаваха никакви подробности.

Останах в бара около два часа. Пиех бира след бира и слушах различните мнения на присъстващите. Порокът бързо губел терен и, според обществеността, скоро щял да бъде изчистен.

Когато ми омръзна, станах бавно от мястото си, отидох в телефонната кабина и набрах номера на Суник Хаус. Съобщиха ми, че мистър Бърин е пристигнал преди няколко минути. Благодарих и окачих слушалката. Нямаше как, трябваше да отида при него и да му върна мангизите, но това щеше да стане по-късно. Излязох навън, където мъглата беше започнала да се стеле по улицата, и намерих друг, по-весел бар и претърсвах мозъка си за останалите детайли от картината-загадка.

Стомахът ми започна да издава предупредителни звуци и аз погледнах часовника си. Шест и половина. Хвърлих долар на стойката, излязох и застанах на входа.

Беше започнало да вали отново.

Когато привърших с яденето и се качих в колата, беше вече към осем часа. Вечерният мрак се беше превърнал в непрогледна нощ, влажна и студена. Капките чукаха по покрива на колата, стичаха се по предното стъкло и блестяха хипнотично в светлините на нощните реклами. Пуснах новините по радиото, после размислих и намерих музика.

След четирийсет и пет минути ми омръзна да се мотая безцелно и подкарах близо до тротоара между две редици от жилищни блокове, които отдавна бяха загубили претенциите си за представителност. Погледнах навън и видях, че прозорците в спалнята на Коби Бенет бяха тъмни, затова продължих да чакам.

Бях съвсем сам сред дивия хаос от стомана и бетон. Никой не ме и поглеждаше — с вдигната яка, която се сливаше с периферията на шапката. Няколко коли бяха разпръснати на равни интервали по улицата — повечето стари брички и две по-представителни. От входа на зданието срещу мен изтича човек, който държеше над главата си вестник, и се скри зад ъгъла. След това преминаха няколко автомобила със запалени фарове, които разплискаха локвите. Слушах заглъхващия им шум и отпуснат от топлината, едва не заспах, унесен от приспивното ромолене на дъжда.

В това време вратата на къщата на Коби Бенет се отвори и в празния отвор застана малкият сводник. Беше излязъл пет минути по-рано. В устата му стърчеше цигара и се опитваше да я запали, но ръката му така трепереше, че клечката угасна. Той с отвращение захвърли цигарата на тротоара и тръгна надолу по стълбите.

Въпреки дъжда Коби вървеше бавно, като описваше странни криви и внимателно избягваше уличните лампи, които оставяха дълги сенки след него. От време на време поглеждаше към витрините на магазините, за да провери дали не го следи някой.

Позволих му да завие зад ъгъла и потеглих след него. Полицията може и да беше някъде наоколо, но не се виждаше нищо. Нощта беше вцепенила всичко. По улиците нямаше жива душа. Сякаш всички бяха измрели и ние двамата бяхме останали сами в необитаемия град. Знаех маршрута на Коби и реших да го изпреваря. Направих широк завой по еднопосочната улица, смених посоката и го зачаках.

Горе в апартамента се биеха, някой хвърли чаша, тя излетя през прозореца и се счупи в настилката. Коби изплува, беше част от нощта, докато не падна чашата, тогава той се дръпна уплашено встрани, застана в един вход, опитвайки се да определи източника на заплахата за съществуването му. След това продължи да върви. Спря само веднъж, за да запали цигарата си. Този път успя.

Почти се беше изравнил с мен, когато по улицата профуча някаква кола и рязко спря до тротоара. Коби застина от ужас с ръка, вдигната наполовина до устата, и едва след като мъжът, който излезе от колата, хукна към магазина, той се осмели да дръпне от цигарата.

Трябваше да оставя колата и използвайки неговата тактика на криене от светлината на лампите, тръгнах след него. Преследването не донесе нищо. Трябваше да предусетя движенията му и да се опитвам да вървя пред него. Този път дъждът ми помогна много; той ми позволи да се движа на прибежки; спирах за момент в някой вход да си поемах дъх и започвах всичко отначало.

Мина някакъв полицай, подсвирквайки си с уста, докато палката му се полюшваше на кръста и го удряше по краката, като ходеше. Десет и десет. Нито следа от Пат и хората му. Само аз и Коби. Сега бяхме в неговия район, на улицата се появиха хора, които не обръщаха внимание на дъжда и на напрежението. Спрях пред един пуст магазин и се загледах как Коби започна да се колебае на ъгъла. Чудеше се дали да не се шмугне в тъмната пресечка.