Бърз е моят револвер

— Тук играят големи пари, Пат. Машината продължава да работи, пръскайки наляво и надясно пари, за да подплаши онези, които имат какво да кажат. Тези момчета могат да уплашат всеки. Не се шегуват. Какво, по дяволите, става? Да не би да сме се върнали в Дивия Запад? Ако успеят, ще разполагаме с шепа хора, които си затварят устата като миди, и няма да има в какво да ги обвиним. Не е приятно да мислиш, че рано или късно ще се провалиш, защото на някого са платили достатъчно, за да си свърши съвестно работата.

— Вързани са ни ръцете. Това е положението и не можем да направим нищо. Освен това те знаят къде да отидат. Изглежда, че стигат до правилния ход, преди ние да сме се сетили за него.

Проклятие! Ударих с юмрук облегалката на стола. Добре, нека да играят твърдо. Нека докарат цяла банда от умници, които не се страхуват от това, да си опитат късмета. Те бяха само изпълнители, които не можеха да мислят самостоятелно, имаха чувства и можеха да бъдат подплашени толкова лесно, колкото и всеки друг. Когато видеха кръвта на улицата, нямаше да бъдат толкова наперени и едва ли щяха да посегнат бързо към желязото си. Тогава щяха да побегнат и да бягат дотогава, докато не им се откачат краката.

— Майк, тук ли си?

— Да, да. Извини ме, бях се замислил.

— Отивам си вкъщи и ще легна да се наспя. Ще дойдеш ли довечера на представлението?

— О, няма да го изпусна за нищо на света.

— Добре. Само не се показвай. Окръжният прокурор се досеща за някои неща и ако разбере, че имаш пръст в тази история, ще си имам неприятности.

— Не се безпокой, ще остана мъртъв, докато не се появи нужда от възкресение. Казах на Лола, ако се наложи, да ти се обади. Направи ми една услуга. Не й задавай въпроси, а прави това, което ти каже. Много е важно.

— Тя също ли работи с теб?

— Лола се е заела с най-заплетения възел в тази история. Ако намери онова, което търси, ще приключиш случая, без да те изритат. До довечера. Ще бъда там, но няма да ме видиш.

Казах довиждане и затворих. Краят беше близо или най-малкото вече се виждаше. Участието ми във финалната сцена не беше наложително. Трябваше ми Фини… Исках да го хвана за врата и да му го извия. Но къде ли можеше да бъде? Градът беше доста голям и в него имаше прекалено много лисичи дупки, за да започна лова. Трябваше да го изкарам на открито, да го подгоним, така че да можем да го заловим.

Капанът беше поставен и малките момчетата щяха да паднат в него. Големите момчета обаче не се показваха, след като бяха скрили златото си, готови отново да го изровят, когато врагът си отиде. Фини не беше от големите. Той беше от хората, които щяха да наблюдават и изчакват подходящия момент, за да вземат част от награбеното. Сигурно искаше да получи повече от това, което му се полагаше, и беше готов да вземе всичко, ако му се удадеше. Мърей Кендид беше още един, който предпочиташе да си стои вкъщи, но се доверяваше прекалено много на механизмите, които трябваше да го защитят. Коби Бенет чакаше да умре. Колко ли такива щеше да има още?

Сграбчих отново телефона и поисках междуградски. Почаках, докато операторът набра обратно моя номер, и му дадох адреса на мистър Бърин. Попитах за клиента си и икономът ми каза, че мистър Бърин заминал преди малко за града и възнамерявал да отседне в Суник Хаус. Да, имал резервация. Попита кой се обажда и поиска да оставя бележка, но аз нямах какво да му кажа, така че измърморих довиждане и побързах да затворя.

Велда навярно бе отишла да обядва. Изчаках около пет минути, но никой не вдигна слушалката. По дяволите, не можех просто да си седя, а в това време около мен да се развиват невероятни събития. Затова реших и аз да си организирам свой личен лов. Изстрелях се от креслото и облякох шлифера си. Нещо издрънча в джоба и аз извадих ключовете, които ми беше дала Лола. Те бяха закачени на ключодържател с формата на сърчице. Отворих сърчицето и видях усмихващото ми се лице на Лола.

Аз също й се усмихнах и й казах всичко, което не ми беше разрешила да й прошепна през нощта.

Във въздуха още миришеше на дъжд. Сивите облаци се спускаха като похлупак над покривите на къщите. Студеният вятър откъм реката носеше мъгла, улиците бяха мокри и скучни. Чадърите бяха готови да се отворят всеки момент. Пътниците чакаха автобуса на тротоарите до спирките, подсвиркваха на такситата и поглеждаха нагоре, очаквайки да завали.

На два пъти една радиофицирана кола профучаваше на юг, а сирената й разгонваше колите от центъра на авенюто. Минах покрай една будка за вестници и видях последните издания на вестниците, както и едно допълнително издание, всичките с тлъсти заглавия на първа страница. Снимките показваха един висш общински съветник и един известен предприемач в полицейския участък. Предприемачът изглеждаше възмутен. Ярките заглавия обещаваха компрометираща информация, която полицията държеше в ръцете си и щеше да разкрие всеки момент. Дали бяха успели да разшифроват книжката на Мърей? Чудех се как ли се справя Пат с нея.