Бунтовници

„Прекалено малка е, за да й се случва всичко това", мисля

ме тегли напред. Не съм достатъчно силна да го удържа.

си, но сърце не ми дава да го кажа гласно, защото тогава ще

Дрезгаво прошепвам „Помощ!", защото не мога да го кажа

излезе, че Марлийн е достатъчно голяма.

по-силно.

Впивам поглед в Марлийн, чиито очи са безизразни като

Кристина е вече до мен. Помага ми да издърпаме отпус­

боядисани камъчета, като стъклени сфери. Имам чувство­

н а т о т о тяло на Хектор обратно на покрива. Ръцете му

т о , че ако тези камъчета се отърколят в гърлото ми и

безжизнено се отпускат отстрани. Няколко крачки по-на­

паднат в стомаха, ще ме повлекат към земята долу. Няма

т а т ъ к малкото момиче също лежи по гръб.

как да я дръпна от ръба на покрива.

Тогава симулацията се прекратява. Хектор отваря очи

Най-накрая тя отваря уста и проговаря.

и техният поглед вече не е празен.

- Имам съобщение за Дивергентите. - Гласът й звучи

- Я! - казва той. - Какво става?

глухо. Симулацията използва гласните й струни, по казано­

Малкото момиче скимти и Кристина се втурва към

то е лишено от каквато и да е нормална човешка емоция.

него, нареждайки нещо несвързано с утешителен тон.

Премествам поглед от Марлийн към Хектор. Хектор,

Надигам се, цялото ми тяло се тресе. Пристъпвам на

който толкова се страхува от мен само защото майка му

сантиметър от ръба и поглеждам надолу. Улицата не е ос­

кой знае какво му е наговорила за Дивергентите. Лин сигур­

ветена много добре, но въпреки това различавам неясните

но все още е край леглото на Шона и се надява тя да прохо­

очертания на Марлийн върху паважа.

ди. Лин не може да загуби и Хектор.

Дишането ми... - кого сега го е грижа за дишането?

Пристъпвам напред, за да получа съобщението.

Откъсвам поглед от тази гледка, чувайки единствено

- Това не са преговори. Това е предупреждение - казва си­

кънтенето на пулса в ушите си. Устата на Кристина се

мулацията, използвайки Марлийн за проводник, като дви­

движи. Не й обръщам внимание, минавам през вратата,

жи устните и и изтръгва звуци от гърлото й. - На всеки

спускам се по стълбите надолу, вървя по коридора и стигам

два дни, докато не се предадете в централата на Ерудити­

асансьорите.

т е , т о в а ще се случва отново и отново.

Вратата се затваря зад гърба ми и аз се хвърлям напред,

Това.

както направи Марлийн, когато реших не нея да спася. Кре­

Марлийн прави крачка назад и аз се хвърлям, но не към

щя с всичка сила, ръцете ми разкъсват дрехите. След някол­

нея. Не към Марлийн, която навремето накара Юрая да

ко секунди гърлото ми е като отворена рана, а по непокри­

стреля в кексчето на главата й само за да провери дали

т а т а от дрехите кожа на ръцете има следи от нокти, но

му стиска. Която събра цяла торба дрехи за мен. Която

аз продължавам да крещя.

Асансьорът спира със звън. Вратата се отваря.

Оправям ризата си, приглаждам косата и пристъпвам

напред.

+ + +

Г Л А В А

„Имам съобщение за Дивергентите."

Д В А Д Е С Е Т И С Е Д М А

Аз съм Дивергент.

„Това не са преговори."

Определено не са преговори.

„Това е предупреждение."

Проправям си п ъ т през тълпата към бездната. В Ямата

Разбирам.

е шумно и причината не е само ревът на реката. Имам нуж­

„На всеки два дни, докато не се предадете в централа­

да от малко тишина, затова се шмугвам в коридора към

та на Ерудитите..."

спалните помещения. Не искам да слушам словото, което

Аз ще се предам.

Тори ще произнесе в памет на Марлийн, н и т о да съм набли­

„... това ще се случва отново и отново."

зо, когато Безстрашните ще нададат викове, почитайки

Никога повече няма да позволя да стане.

нейния живот и смелостта й.

Тази сутрин Лорън докладва, че сме пропуснали няколко

камери в спалните на послушниците за Безстрашни, къде­

то са спели Кристина, Зийк, Лорън, Марлийн, Хектор и

Кий, момичето със зеления кичур. Е т о как Джаниин е раз­

брала кого контролира симулацията. Не се и съмнявам защо

Джаниин се е спряла на едни от най-младите сред нас - за­

щ о т о т о в а по-силно ще уязви Безстрашните.

Забавям крачка, когато се озовавам в непознат коридор

и опирам чело до стената. Усещам камъка груб и хладен. До

мен долитат виковете на Безстрашните, но сега гласове­

те им са заглушени от дебелата скала.

Дочувам някой да приближава и обръщам глава натам.

На няколко крачки от мен стои Кристина, все още с дре­

хите от снощи.

- Здрасти - казва.

- Точно сега не бих могла да понеса още вина, затова те

моля ga си Вървиш.

свличам надолу, защото краката не ме държат.

Погледът ми е замъглен, за да я видя, но усещам как обви­

- Искам само ga ти кажа нещо, после си тръгвам.

Очите й са подпухнали, а гласът й звучи леко сънливо,

ва ръце около мен и ме стиска толкова силно в прегръдката

което се дължи или на прекомерно изтощение, или на малко

си, че чак боли. Мирише на кокосово масло за тяло и е също

алкохол, а може и на двете заедно. Но погледът й е бистър,

толкова жилава, каквато беше и по време на инициацията

затова сигурно си дава сметка какво говори. Дръпвам се от

при Безстрашните, когато се люлееше над бездната, увис­

стената.

нала само на върховете на пръстите си. Тогава - а то не