Черна дупка

Усещането беше все едно че влезе във вътрешността на някой огромен, древен труп. Процеждащата се през плътни пластове от кожа светлина беше кафеникава и мъждива. Светлите очи на Куид проблясваха в тъмнината.

А навсякъде около Рийз беше пълно с кости.

Той се огледа, като продължаваше да държи дъха в гърдите си. Даде си сметка, че стои върху рафт от кости; гърбът му се докосваше до малка планинка от черепи и зяпнали, беззъби челюсти, а ръцете му се бяха хванали за колонка от събрани на едно място гръбначни стълбове. Влизащата през отвора звездна светлина му разкри някакъв смесен отдел от черепи, натрошени големи и малки пищяли, гръдни кошове като лишени от светлина фенери; наблизо имаше цяла ръка, която все още беше свързана с детска китка. По-голямата част от костите бяха голи, с потъмнял от времето жълт или кафяв цвят; но на някои места още висяха останки от кожа или коси.

Планетата не беше нищо повече от една рехава клетка от кости, покрита с човешка кожа.

Рийз усети как дълбоко в него се надига мощен вик; той го овладя и изпусна дъха си под формата на дълбока въздишка, след което беше принуден да вдиша от въздуха на отвратителното място. Беше топъл, влажен и вонеше на разлагащо се месо.

Куид му се ухили с проблясващи венци.

— Хайде, миньоре — прошепна той с приглушен глас. — Трябва да повървим още малко. — И започна да си проправя път все по-надълбоко във вътрешността.

След няколко минути Рийз го последва.

Със спускането им гравитацията ставаше все по-слаба, а лежащите под тях останки от трупове — все по-малко; най-накрая Рийз се придърпваше сред конструкцията от кости в буквална безтегловност. Отломки от кости, натрошени парчета, кокалчета и стави от пръсти се удряха в лицето му, докато той не се почувства така, сякаш минаваше през облак от леш. Колкото повече се спускаха, толкова по-слаба ставаше светлината, разсейвана сред застъпващи се слоеве кости, но зрението на Рийз привикна към мрака и така му се струваше, че вижда все повече от отвратителните неща, които го заобикаляха.

Горещината и вонята на разлагаща се плът станаха непоносими. Тялото му се бе обляло в пот, от което работната му дреха се превърна в подгизнала върху гърба му материя, а дишането му стана учестено и затруднено; изглеждаше почти невъзможно да се извлече какъвто и да било кислород от мръсния въздух.

Той се опита да си припомни, че радиусът на малката планета е само някакви си петнайсет метра. Това пътуване обаче му се струваше най-дългото в живота му.

Най-сетне стигнаха до сърцето на този свят от кости. Рийз примижа в тъмнината, за да различи Куид. Кокалът го чакаше с ръце на хълбоците; стоеше върху някаква тъмна купчина. Засмя се.

— Добре дошъл — просъска той. Прокарваше пръсти по гората от кости около себе си, като очевидно търсеше нещо.

Рийз промуши краката си през последния слой от ребра към повърхността, на която стоеше Куид. Това беше метал, даде си сметка Рийз с изненада; разбит и покрит с мръсотия, но все пак метал. Той стъпи предпазливо. Гравитационното притегляне бе доста прилично. Сигурно беше нещо, произведено от човешки ръце, погребано тук в сърцето на отвратителната колония на Кокалите.

Той падна на колене и прокара пръсти по повърхността, за да разбере за какво става въпрос. Беше твърде тъмно, за да различи какъвто и да било цвят, но можеше да каже със сигурност, че това не е желязо. Можеше ли да е някакъв метал от корпуса на Кораба, както беше Рафт в зоната на офицерските квартали? Рийз затвори очи и поглади повърхността, опитвайки се да си припомни усещането при докосването на онази далечна палуба. Да, реши с нарастваща възбуда; това трябваше да е някаква част от Кораба.

Като си проправяше път през рамката от кости, той се разходи напред-назад по металната повърхност. Изделието беше под формата на куб с дължина на страната около три метра. Той набоде пръста си на някаква метална издатина; оказа се, че тя е останка от нещо като перка, ако си спомняше добре чеповете, които беше наблюдавал по Къртиците в мината и автобусите на Рафт. Дали бе възможно тази кутия някога да е била снабдена с реактивни двигатели и да е летяла във въздуха?

Главата му се напълни с разни мисли, които го накараха да забрави и жаждата, и отвращението, и страха… Той си представи оригиналния Кораб, голям, тъмен и осакатен, как се отваря като разцъфващ скитер и изпуска цяло ято по-малки корабчета. Ето го Моста с гладката си и мазна повърхност; ето ги автобусите и Къртиците, може би предназначени да возят екипажи от един или двама човека, или пък въобще да летят без човек на борда, да се приземяват и движат по неравни повърхности; а ето я накрая и тази кутия от нов тип, която вероятно побира десетина човека. Рийз си представи как хората от екипажа отлитат в този издут летателен апарат, може би за да търсят храна или пък път за връщане към Болдеровия пръстен…