Черна дупка

— Понякога просто прикачват въжета към тия същества и ги карат да издърпват колонията малко по-встрани в Мъглявината. За да пригодят орбитата, нали разбираш; иначе много отдавна щяха да са паднали в Сърцевината. Тази смяна обаче е явно, че се нуждаят от храна.

Рийз беше озадачен.

— Как може да бъде убито подобно същество?

Горд посочи.

— Не е трудно. Единственото, което трябва да се направи, е да се надупчи кожата му. Така то губи структурата си. След това просто пада в гравитационната яма на малката планета. Тогава цялата работа се състои в това проклетото нещо да бъде разфасовано достатъчно бързо, за да не се оплескаме целите в месото му…

Вече полетяха първите копия. Песента се разпадна на победни викове. Очевидно раздразнен, китът започна да мърда перките си по-бързо. Копията минаваха съвсем спокойно през полупрозрачната му плът или пък се заклещваха в пластове хрущял, докато накрая, за всеобща радост, беше улучен един орган. Китът полетя към повърхността на малката планета с нагъваща се кожа. Един огромен покрив от плът мина на не повече от три метра от главата на Рийз.

— Какво ще кажеш за това, миньоре? — Куид стоеше до него с копие в ръка. Кокалът се хилеше. — Само така може да се оцелее, а? По-добре, отколкото да се изстъргват остатъците на някоя мъртва звезда…

Във въздуха полетяха още копия; с все по-голяма точност те преминаваха през общото гравитационно поле на планетата и кита и улучваха меки мишени вътре в тялото на животното.

— Куид, как успяват да бъдат толкова точни?

— Много е просто. Представи си планетата като гърбица под себе си. А кита като друга, по-малка гърбица някъде там… — Той посочи. — Близо до центъра му. Точно оттам идва цялото притегляне, нали така? И тогава просто си представяш траекторията, по която искаш да мине копието ти, и… хвърляш!

Рийз се почеса по главата, чудейки се какво ли би си помислил Холербах за тази дестилация на орбиталната механика. Но нуждата на Кокалите — хванати в клопката на малкия си свят — да развият подобни умения в хвърлянето на копие беше очевидна.

Копията продължиха да летят, докато накрая изглеждаше невъзможно китът да успее да избяга. Коремът му вече почти докосваше върховете на покривите на колонията. И мъжете, и жените се появяваха с масивни сатъри и много скоро касапницата щеше да започне. В гладното си, замаяно състояние Рийз се чудеше дали кръвта на кита ще мирише по-различно от човешката…

И изведнъж той усети, че бяга, почти без каквато и да било съзнателна мисъл. С много леки движения се изтегли нагоре по покрива на една от най-здравите колиби — дали щеше да може да се движи така леко, ако не беше загубил толкова килограми напоследък? — и се изправи, взирайки се нагоре към набръчкания, полупрозрачен покрив от плът, който се плъзгаше над главата му. Все още не можеше да го докосне с ръка, но изведнъж една гънка, дълбока няколко метра, се приближи много до него като спускаща се завеса. Рийз подскочи и я сграбчи с двете си ръце. Пръстите му преминаха през плът, която беше суха и се сбръчка. Той започна да дращи, за да се захване по-устойчиво, като за една изпълнена с паника секунда си помисли, че може да падне пак; и тогава, с ръце потънали до лактите в меката плът, успя да впие пръсти в някакъв слой от по-твърда материя и се придърпа по-нагоре към тялото на кита. Вдигна крака и ги застопори в покривалото от плът; и така, с главата надолу, се понесе над колонията на Кокалите.

Прикачването му сякаш инжектира кита с енергия. Перките му заработиха с подновена мощ и той се издигна над повърхността с гърчове, които заплашваха да лишат Рийз от несигурния му захват.

Към него полетяха гневни гласове, а едно копие изсвистя покрай ухото му и се заби в меката плът. Куид и останалите Кокали гневно размахваха юмруци. Рийз видя как по бледото, вдигнато нагоре лице на Горд се стичат сълзи.

Китът продължи да се издига и колонията се превърна от близък пейзаж в малко, кафяво кълбо, което се изгуби в небето. Човешките гласове заглъхваха, докато накрая се сляха със свистенето на вятъра. Топлата кожа на кита пулсираше от стабилното му движение; а Рийз беше съвсем сам.

10.

След като остави мъчителите си далеч назад, огромният звяр предпазливо се придвижваше във въздуха; перките се въртяха бавно и мощно, а голямото тяло потръпваше. Усещането беше такова, сякаш животното изследваше тъпата болка от пробивите, които бе получило. През полупрозрачните стени на тялото Рийз виждаше как тройката очи се обръщат напълно назад, като че ли китът проверяваше собствената си вътрешност.

Тогава, със звук, подобен на свистенето на вятъра, скоростта на въртене на перките се увеличи. Китът подскочи напред. Много скоро той вече напълно се беше измъкнал от гравитационната яма на костния свят, а усещането на Рийз, че се държи за някакъв таван, се превърна в чувството, че е закачен за мека стена.