Черна дупка

— Разбирам те много добре. — Той се взря дълбоко в кафявите очи на Шийн; опита се да излее цялото си същество, всичките им общи спомени в думите си: — Шийн, ти ме познаваш. Знаеш, че не съм глупак, каквито и да са другите ми прегрешения… Моля те само да ми имаш доверие. Помисли за това. Щях ли да се оставя да загазя тук, ако не бях сигурен за себе си? Щях ли да си позволя да загубя нещо толкова ценно, като…

Джейм изсумтя.

— Като кое, твоя никому ненужен живот ли?

Искрено изненадан, Палис се обърна към бармана.

— Джейм, имах предвид дървото си.

По лицето на Шийн премина сянка от много смесени чувства.

— Палис, не знам. Трябва ми малко време.

Пилотът вдигна нагоре длани.

— Разбирам, дай си всичкото време, от което имаш нужда; говори с когото искаш. Междувременно… ще ни позволите ли да останем?

— Няма да влезеш в бара на началника на снабдяването, това е абсолютно сигурно.

Палис се усмихна тъжно.

— Барман, ако някога реша никога повече да не пия от разредената ти пикня, то това ще е много скоро.

Шийн поклати глава.

— Е, не се променяш, пилоте, нали? Знаеш ли, дори ако… ако това, което разказваш, е вярно, лудешкият ви план е пълен с пропуски. — Тя посочи към звездното ядро. — Понеже сме работили на ей онова нещо там, ние може би усещаме по-добре гравитацията от твоите хора. Мога да ти кажа със сигурност, че тая маневра с гравитационната прашка ще бъде страшно коварна. Ще трябва да изчислите всичко до милиметър…

— Зная. И дори докато си седим тук, ние вече започваме да разбираме това отчасти.

— Така ли? С чия помощ?

Палис се усмихна.

Горд се пробуди от звука на някакъв вик.

Той с мъка се надигна от сламеника си. Зачуди се замаяно колко ли време е спал… Тук, разбира се, нямаше цикъл на смените, нямаше го въртенето на Белт като по часовник, просто нищо, което да маркира времето, а само неспокоен сън, тъпа, неизискваща нищо работа, отвратителни експедиции до пещите. Въпреки това, празният стомах на бившия инженер му казваше, че са минали поне няколко часа. Той погледна към стопяващата се купчина храна, струпана в ъгъла на колибата му и усети, че потреперва. Още малко и той може би щеше да е достатъчно гладен, за да яде отново от всичко това.

Виковете се усилиха и в него много бавно започна да се надига някакво любопитство. Светът на Кокалите беше абсолютно лишен от всякакви случки и инциденти. Какво можеше да е това, което причиняваше такова разбъркване? Кит? Но съгледвачите обикновено забелязваха огромните животни, много смени преди те да пристигнат при планетата, а и освен това не беше подхваната никаква песен.

Почти без всякакво желание, той се изправи на крака и тръгна към вратата.

Тълпа от десетина-двайсет Кокали — както деца, така и възрастни — стояха върху кожената повърхност на планетата с обърнати нагоре лица. Едно малко дете посочи към небето. Горд излезе озадачен, за да се присъедини към тях.

Облъхна го въздух, който носеше със себе си миризмата на дърво и листа, която за малко прогони вонята на мърша в ноздрите му. Той погледна нагоре и зяпна.

В небето се въртеше едно дърво. Беше голямо и тържествено, а дънерът бе на не повече от петдесет метра над него.

Горд не беше виждал дърво откакто го бяха изпратили в изгнание и бе напуснал Белт. Може би някои от тези Кокали никога не бяха виждали дърво през живота си.

От дънера с главата надолу висеше човек, тъмен, слаб и странно познат. Той махаше с ръка.

— Горд? Ти ли си това…

— Рийз? Не може да бъде… Та ти си мъртъв. Не си ли?

Рийз се засмя.

— Всички ми казват, че би трябвало да бъда.

— Искаш да кажеш, че си оцелял, след като скочи на кита?

— Нещо повече… Накарах го да се върне на Рафт.

— Не говориш сериозно.

— Това е много дълга история. Дойдох от Рафт, за да те видя.

Горд поклати глава и разтвори ръце, за да покаже чувала с кокали, който беше неговият свят.

— Ако това е вярно, сигурно си полудял. Защо ти е притрябвало да се връщаш?

Рийз се провикна:

— Защото имам нужда от помощта ти…

13.

Носен от облаци пара, пластинният кораб плуваше към Белт. Шийн и Грийе стояха на входа на бара на началника на снабдяването и го наблюдаваха как се приближава с товара си от Кокали. Шийн усети, че дълбоко в нея се надига паника и потрепери.

Обърна се към Грийе. Когато Ученият бе изпратен тук на заточение за първи път, той беше доста внушителен, спомни си Шийн; сега кожата висеше на дипли от кокалите му, сякаш бе изпразнена от съдържанието си. Мъжът улови преценяващия й поглед. Премести няколко пъти сферата с напитката си от едната ръка в другата и сведе очи.

Шийн се засмя.

— Струва ми се, че се изчерви.

— Съжалявам.

— Виж какво, трябва да се освежиш малко. Ти вече си един от нас, не забравяй. Ето ни всички тук, всички хора, събрани заедно, а миналото е зад нас. Светът се промени. Разбираш ли?

Той се дръпна.

— Съжалявам…

— Престани да казваш това.